Софистиката е философско течение, съществувало в Древна Гърция, абсолютизиращо относителното знание. Софистът и неговото занимание  е доста хвалено и хулено едновременно, той е бил желан и любим оратор и просветител, но също и шарлатанин и мошеник (подиграван в комедиите на Аристофан).

pixabay.com

    Въпросът за софистиката е както банален, така и многозначен. Това се забелязва от многото трудове, посветени на софистиката. За това доказателство са както работите на Хегел, така и на неговите продължители, дискутиращи софистиката. Х. Корнелиус заявява, че както в теоретическата област, така и в практическата, скепсисът на софистите за пръв път поставя наследените убеждения под въпрос. Гътри споменава, че софистите ни въвличат в дискутирането на въпроси, които и до днес запазват значението си.

    Софистиката е противоречива, тя има своите защитници и противници. Ницше смята софистите за свои предшественици. „Гръцката култура на софистите като цяло е израснала от всички гръцки инстинкти; тя има своите предшественици в лицето на Хераклит, Демокрит, в научните типове на древната философия; тя намира свой израз, например, във високата култура на Тукидит... Нашият съвременен начин на мислене до голяма степен е Хераклитов, Демокритов, Протагоров... достатъчно би било да кажем само Протагоров, защото Протагор е обединил в себе си и двамата – и Хераклит, и Демокрит.” Гроут, Луис, Гомперц, Лаас възхваляват софистите, като ги наричат „родоначалници” на емпиризма, а софистиката като „релативистически позитивизъм”.  Хегел казва, че софистите са учителите на Гърция и благодарение на тях образованието съществува в нея. Според Алексей Лосев, който просто преповтаря и поддържа тезата на Хегел и представителите на хегелианската интерпретация „Софистите са твърде близки до сърцето на западно-европейските просветители от различни направления, защото самата гръцка софистика , несъмнено е гръцкото Просвещение. Ако цялата досократовска философия е гръцкото Възраждане, то софистите – това са най-типичните представители, т.е. скептици, рационалисти, индивидуалисти и анархисти”, на което Бърнит, Баркър и Ръсел отговарят рязко с тезата, че софистиката не е гръцкото  Просвещение. Ханс Майер пише, че софистите са носители на Просвещението и на прогреса, създали са у младото поколение скептично отношение. И все пак, софистиката има за цел да постави под съмнение всяко едно нещо, т.е. да се намери основание за него, а ако човек не успее да го стори, то той има нужда от допълнително образование.

   От края на 5в. Пр.н. е., думата „софист” придобива отрицателно значение. Тогава тя става синоним на човек, разпространяващ неистинно познание. Аристотел нарича софиста „човек, който умее да печели пари от привидна мъдрост, която обаче не е мъдрост”. Сократ и Платон също се отнасят негативно към дейността на софистите.

   Много български изследователи също изразяват мнение за софистиката. Такъв ярък пример е Николай Ирибаджаков (български философ-марксист), който повдига въпроса докъде може да доведе обосноваването  на една „представителна” хегелианска интерпретация на софистиката чрез търсене на нейните скрити общи предпоставки. Тези обосновавания водят до различни резултати, в зависимост от идеите на различните философи. Въпреки всички положителни и отрицателни мнения, така или иначе софистиката остава интересна и до днес. Гръцката софистика има противоречив характер, с 2 основни течения в интерпретацията – хегелианство и антихегелианство. Има и нихилистично гледище за софистиката.

pixabay.com

   Софистиката е реален социокултурен феномен, обаче въпросът е как да бъде разбрана тя, дали може древногръцката философия да каже нещо практично-приложно на постмодерния човек!?  За разбирането на древногръцката философия са се погрижили множество философи, изливайки своите разсъждения, от които разсъждения всеки модерен човек може да изведе свои собствени или да подкрепи някое друго мнение. За въпроса, свързан с разбирането на философията като „практическа философия”, може единствено да разсъждаваме, но все пак ако се вгледаме в различните мнения на други автори,  и се откъснем от нашите собствени убеждения, може да получим по-конкретен отговор на така поставения въпрос.

   Р. Радев споменава, че „липсата на реализъм и истински историзъм довеждат до утвърждаването на убеждението за софистиката като някаква непрестижна издънка на античната философия и на духовния живот изобщо. Тя е синоним на интелектуален волунтаризъм и показно празнословие, на отсъствие на действителни научни критерии и присъствие на двусмислие и безпочвени и произволни мнения”. И въпреки всичко, софистиката не трябва да се отрича и отхвърля, трябва да бъде осъзната. Софистиката, погледната от няколко гледни точки, разкрива няколко различни идеи. От онтологична гледна точка, тя е философия на родовата същност на човека, тъй като онтологията е наука за битието, съществуването като цяло. От гносеологическа гледна точка – преход от изменението на нещата към относителността на познанието, приближава се до скептицизма. Логическата гледна точка застъпва тезата, че софистиката е едностранчиво разбиране законите на мисленето, неправилно приложение на теоретическите определения към съдържанието на сетивните и емпирични факти.

   Цочо Бояджиев (историк, философ) е на мнение, че в изменящата се интелектуална атмосфера се променят  гносеологическите и морални ценности.

   Софистът е полемик и критик, антиконформист. Именно антиконформистите са хората, които смятат, че конформизмът е виновен за много от световните проблеми. Хулителите на софистиката трябва да притежават голям разум, за да успеят да докажат напълно ясно тезата си.

   За да стигнем до някакво по-конкретно уточнение на въпроса за софистиката, достатъчно е само да включим както социалното, така и психологическото й обяснение. Според Гомперц, софистите имат преподвателска дейност, но е от изключителна важност да се обърне внимание и на целите, които си поставяли, чрез това преподаване, също и начинът, по който преподавали. Начинът, по който преподавли било чрез обикаляне из Гърция, четене на лекции, дискутиране на различни проблеми. Интересното при тях е, че те са посрещани с ентусиазъм, слушани са с внимание, с което бързо набират популярност. Те вземали парична такса, с което превръщали мъдростта в стока, но въпреки това светът обичал да се забавлява, доказвайки абсурди неща. Интересът към тях е предимно заради друг поглед върху нещата, те, чрез своите убедителни доводи доказват, че черното всъщност е бяло, че лошото може и да е добро и т.н. Интересен пример за една от техниките на софистиката е свързан с доказването на това, че кражбата всъщност не е грях. Основната теза тук е тази, че безспорно няма нищо лошо в това, да си доставяме удоволствие, да се радваме самите себе си, пък и другите. Именно поради това, крадецът  краде,  за да си достави удоволствие, да си угоди – на себе си или на ближния. Оттук следва, че всъщност в кражбата няма нищо лошо. Въпреки всичко, безспорно софистите се занимават с човешките отношения, човешкия живот.  По този повод Цочо Бояджев казва, че древните софисти не се усъмняват и за миг, че човек може да живее другаде, освен в Космоса. Липсата на битийни ориентири прави така, че човек сам да си ги постави, с което да придаде определеност, структурираност на съществуването. Според тях човек е същество, притежаващо силни средства за превръщане на всичко съществуващо в Космос, т.е. в ред, подреденост, мяра. Тези средства са езикът и законите, затова и софистическото просвещение се съсредоточава върху тези две понятия. Оттук идва и следствието, че правилната реч е олицетворение на убедителното говорене, а законът – на ефективното социално поведение. 
За софистите образованието е метод за решаване на проблеми, в обществен и личен план, за успех в живота, за формиране на личния начин на живот и въпреки наличието на различни философски, социални и политически възгледи,  идеята за важността на познанието е еднаква за всички.

   Н. Ирибаджаков говори за социалния статус, като разделя софистите на старо и младо поколение. Групата на старите е на страната на робовладелческата аристокрация, а младите са демократично настроени. Друго разделение е по съдържателен признак, и трето – по класова принадлежност. Според Ц. Бояджиев „Философите от миналото  са наши диалогични партньори и нашата първа задача е, следователно, да разберем смисъла на онова, което ни казват. За тази цел ние сме длъжни да приемем, че дори най-необичайните и парадоксални философски формулировки притежават в някакво отношение напълно прозрачен смисъл, че те не са езотерични заклинания за просветени, а общоразбираеми /в известно културно пространство/ истини.” Тук Бояджиев дава едно по-лесно разбиране на философията, сякаш приканва към по-незадълбочено вникване в нея, като само така можем да достигнем до общоразбираемата истина. Според друг тълкувател – М. Димитрова, критиките, които получават софистите, не са напълно неоправдани.

   В основата на проблема „за” или „против” софистиката стои безкрайността на различните изводи, на една дискусия. Но в случая най-важното не е някой да подкрепя „професията” на софистите, или пък да я смята за продажба и форма на шарлатанство, важен е проблемът за софистиката, като цяло – като една подвижна, многообразна, променлива реалност. Редом до софистиката стои скептицизмът, критицизмът (отрича познаваемостта на света) и прагматизмът (отрича обективната истина;признава само практическите резултати).

Софистиката също така е и пряко свързана с нихилизма, според който всичко в света, най-вече човешкото съществуване, минало и настояще, е лишено от обективно значение, познаваема истинност и реална ценност. Софистиката, скептицизмът и нихилизмът са форми на релативизма (субективно идеалистическо учение, което отрича възможността за обективно познание на света, и според което няма обективна истина и обективно познание). Основните проблеми, заложени в проблема за софистиката е какви са всъщност въпросите, поставени от софистите, доколко са актуални и какъв е реалният интерес към софистите и тяхното философско течение. Проблемът в реалност винаги е бил достатъчно ясен – идеята на модерния човек може да се разклони в 2 посоки - първата е да се позове на негативното отношение към софистите, второто – да приеме софистите, техните действия.

  

pixabay.com

Човекът, като свободно същество притежава свойството да избира. Освен да избира между няколко различни теории, той може и да допълва тази, която подкрепя. Ако не е в състояние да обясни (дали ще е психологически или чисто логически), човекът знае, че самата същност на софистиката е противоречива. Именно заради тази противоречивост, обединяването, свързването в една група на тези противоречия е доста непосилно. Интересното в случая е, че е невъзможно напълно негативно отношение към проявите на софистиката, защото крайно негативното явление няма трайност, т.е. дори и да съществува такава една сфера, то тя е обречена. За да се направи качествен, достоверен анализ на софистиката, с оглед на философския и културния проблем, то тогава крайностите трябва да се оставят в критическата литература (за която са се погрижили Платон, (който смята, че софистите не наблягат на самата истина, а на убеждението, като приоритет им е победата в спора) и Аристотел). Освен това, за добрия анализ софистиката трябва да се възприеме такава, каквато е, тоест да се погледне обективно върху нея, без анализиращият да се позовава на негативните коментари, които могат да са предизвикани от ядосани тълкуватели. Само по този начин крайният резултат може да е точен, коректен и с определен постигнат ефект – а именно – да се разгледа и разреши проблемът за същността на софистиката, нейното понятие и ролята й във философията.

   Повечето определения за софистиката са непълни, неустойчиви. Дали заради крайно негативното отношение към софистите, или по друг повод, определението може да е недействително. Поради тази причина трябва да се обърне внимание на контекста – дали той съдържа нужните понятия и ключови думи. Ако вземем предвид, че софистиката, като течение, е с многостранно съдържание, то това съдържание има разновидности, които се намират във взаимна връзка. За да се направи разлика между разновидностите, нужно е да се вземат предвид обективни и субективни критерии. Противоположността, противоречивостта e в основата на софистиката – противоположните двойки са включени едновременно, например – истина-измама, имитация-действителност. Софистиката, чрез методите на измамата, достига до краен резултат (победа в спор, например), в същото време тя е съвкупност от допустими грешки, които грешки често могат да бъдат възприети като истина, с което двете понятия истина и измама вървят ръка за ръка. Това се постига чрез убедителността на думите на софистите. Тук е и мястото да се наблегне на двата начина, чрез които софистите могат да превърнат и най-слабия аргумент в силен – това са диалектиката и риториката. Диалектиката е свързана с изкуството да се разсъждава, тоест с разума, докато риториката е изкуството да се говори, тоест е свързана с чувствата.

pixabay.com

   Дефинирането на софистиката свързано както с философско учение, така и със социокултурната дейност, позицията, действията, които извършваме в живота (независимо дали в социален или културен план), принасят нещо ново  в културата на общуването, възприемат се като необходими, защото по този начин софистиката все повече се разширява в пространството, нейният обхват става по-голям в ценностната йерархия на хората. Именно поради тази причина, социалното общуване се характеризира с разнообразие. Оттук следва, че именно личността е тази, която чрез дейността си променя обстоятелствата на социалната и културната си комуникация.

   Оспорвано е мнението, дали софистиката е създадена случайно или не. Въпреки това, софистиката е  създадена от самите хора, поне това е преобладаващото мнение, тъй като тя се свързва с човешкия устрем към победа, към отличаване, отделяне от тълпата. Именно това правят и софистите – те, чрез изкуството да спорят се отделят от общото, като преобразуват софистиката в постоянно развиващо се течение. Тази софистика, нейното развитие обхваща дори нашето ежедневие, тя е един движещ се феномен, динамичен, внасящ промяна както в отделния човек, така и в социалното общуване.

   Освен проблем в миналото, дори и сега софистиката е възприета като такъв. Това се получава от навлизане на все по-нови технологии, на информацията, от която сме заобиколени, от идеите за манипулация. Тук явлението е напълно нормално, тъй като ценностите се изменят, представите ни за добро, лошо се променят, свободата става прекалено неограничена – както нашата, така и на „другите”, границите отпадат, личното пространство е нарушено. Тези изменения трябва да се вземат предвид в изясняване проблема на софистиката. Въпреки това, тя има някои основни черти – едната от тях е основният принцип, т.е. „грижата за себе си”, а също и свободата да се изразяват, защитават позиции, желания (която свобода се превръща в цел, устрем, което води и до промяна, до развитие на софистиката).

   Софистиката не е точна наука, тя не може да се научи, и след това да се използва, защото няма правила, няма норми. Тя е в постоянно движение, не е просто изкуство за водене на спор, което е типично за еристиката. Софистиката е свързана с ценностите, с дискутирането им, определянето им, в хода на диалога. Тя се разиграва под формата на беседи, но софистиката не е игра, която може да се изиграе. Тъй като тя е динамична, следователно е и неуловима. Чрез нея, човек може да се замисли за човешкото съществуване, да се усъмни, да изгради нов светоглед. С времето дори софистите се приемат и за атеисти, често се усъмняват в църковните канони. Един от примерите за проява на скепсис към църквата и религията, е свързан с Бог. Софистът взема твърдението, че Бог е безсмъртен и всемогъщ. Тогава той се запитва, ако е всемогъщ, тогава може ли да създаде това, което би го унищожило? Ако да, то той не е безсмъртен, ако не – значи не е всемогъщ.

   Най-ясни изводи, критики, мисли, относно софистиката могат да дадат философстващите преди и след Хегел, тъй като те имат пряк досег до осъществяването й, като оратори. За софистиката няма точно определение, тя се осъществява в миналото, настоящето и бъдещето. Тя е движеща сила, безкрайна, няма поставена граница, тоест това, което е софистиката е в резултат на определени моменти от миналото, а също и от това, което се случва сега и което ще се случи в бъдещето, тъй като социокултурното общуване се променя, мисленето и ценностите – също. 
Въпросът, който остава без отговор е какво всъщност е това нещо, което кара софистиката да е така устойчива във времето и все още да предизвиква необикновен интерес и противоречиви мнения!?? Както преди, така и сега, софистиката е използвана от юристи, журналисти и политици, с цел да защитят определен интерес, теза и т.н. Софистиката е все още приемана като измама, но разликата с неизмамната софистика може да бъде лесно направена. Последната се характеризира с откритост на ума, активиране на мисловната дейност, и не просто активирането й, а задълбочаване в мисленето. Целта тук е избягване от баналността. Софистиката учи да свикнем с живот, в който има както конфликти, така и скептицизъм. Важното в никакъв случай не е просто да заучим някои софизми и да сме изпълнени със съмнение. Ако се научим да използваме скептицизъм и критицизъм в живота ни, да намираме приложенията им в ежедневието, то тогава ние ще се превърнем в скептично-критична личност, която ще може да владее смесените чувства и да не им позволява да нарушават съществуването му.

   Очарованието на софистиката се крие там, че тя оборва тези, норми, което води до абсурдност, но в същото време е с голяма доза правдоподобност. Този нов подход е интересен, защото дава друг поглед върху константното, неподлежащо на обсъждане. 
Софистът доказва, че имаме рога, като казва, че ние имаме това, което не сме губили. Тъй като не сме губили рога, следователно имаме рога. В Съвремието, софистиката не е така ярко застъпена, или по-скоро не представлява никаква ценност. Хората, които се считат за софисти, досега го правят заради ентусиазъм или от чист интерес. Днес, между софистиката и заблуждението се поставя знак за равенство, както и до безсмислицата, абсурда. Въпреки това, софистиката е забавна, тъй като е забавно да доказваш нещо, което е парадоксално, както примерът с рогата.

Казват, че денят си личи от сутринта. Е, закуската може да се сметне за най-важното хранене. Тя трябва да е пълноценна, за да имаме енергия през деня. Нека видим какво хапват децата по Света, и да преценим доколко е вярно всичко това...

Натанаил Фитши Пикард, 6 години, Франция

Киви, портокалов сок, мляко с шоколадови неща?!, хлебче с масло и сладко

Саки Сузуки, 2 години, Япония

 Ориз, тиквички, мариновани краставички, вода и др.

Коки Хаяси, 4 години, Япония

 Ориз, варено яйце, мляко, грозде, нарязана круша и др.

Дога Ганс Гурсой, 8 години, Турция

 Маслини, пържени яйца със салам, гъст гроздов сироп, хляб, яйца, краставици, халва, сирене от краве, овче и козе мляко, портокалов сок, мляко и др.

Ойкю Озарслан, 9 години, Турция

 Домати, сирене, хляб, маслини, варени яйца, масло с мед, сирене от краве и козе мляко,течен шоколад и др.

Вив Бордрез, 5 години, Холандия

Хляб с масло и с шоколад отгоре, чаша мляко

Бирта Бринярсдоттир, 3 години, Исландия

 Овесена каша с кафява захар и сушени плодове, мляко и др.

Тяго Буено Янг, 3 години, Бразилия

Шоколадово мляко, зърнена закуска, бананов кейк, хлебче

Ариция (4 години) и Хаким Ферейра (2 години), Бразилия

 Шоколадово мляко, шунка, кашкавал, хляб с малко

Филип и Шелин, 4 години, Малави

Хляб, картофи и черен чай със захар

Емили Катумба, 7 години, Малави

 Каша от пшенично брашно, картоф, тиква, сок и др.

Творческият период на Гео Милев съвпада с множество социални проблеми в България. Това обуславя и основната тема в творчеството му. Миналият век остава паметен с многоликата страна на войната, човешкото отстояване на свободата, изборът между новото и старото. Навлизат нови движения, предимно свързани с политиката, при което човекът трябва да избере това, което е по-доброто за самия него. След участието в Първата Световна война, България е изправена и пред вътрешни междуособици в страната – Септемврийското въстание. Именно то дава тласък на Гео Милев да напише своята поема „ Септември”. Авторът изразява своя лична позиция, което пък успява да го направи и съпричастен към случващото се към народа. А народът е най-голямата жертва и всъщност „модерната душа”, поради различията във вътрешния и външния Свят не може да покаже пълния си потенциал. В „Септември” народът оказва съпротива, извоюва правото си на избор, на лична свобода. Гео Милев, като съвестен гражданин, а и като пряк свидетел на случващото се успешно успява да пренесе читателя от 21 век във време на въстание.

Поемата „Септември” от Гео Милев има социален, политически, митологически, дори и образователен характер. Но човекът, като основен двигателна Света, като чувстващото и емоционалното същество стои в центъра на всички събития, народът, чрез своите желания и стремежи се превръща в едно цяло – силно и безспирно. Образът на народа в случая е представен като част от „всичко” в поемата. Той е само помощник в пълното разбиране на творбата, но определено е най-яркият образ в поемата, защото със своя вик и вой остава „чут” и запомнен.

Още с началото на произведението се въвеждат основните идеи.

„Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.”

Тук веднага още от първия ред може да се групират думите нощта – мъртва и утроба - ражда. Нo в самата поема те са разменени. Нощта ражда, но всъщност от нощта се носи страх, смърт, докато раждането се свързва с новото, с деня. Мъртвата утроба пък не би могла да се свърже с раждането, защото нищо не би могло да се роди от мъртвото, от изчезналото. Нощното раждане е незабелязано, нощта е тъмна, безкрайна, именно затова от нея се ражда и вековната злоба на роба. Вековността и безкрайността могат да се приемат за синоними, а зад ”роба” стои народът. Тук дори не става дума за робовладелческо общество, а просто за противоречието между народа и властта. „Пурпурнят гняв” пък е израз на властта, т.е. показва до каква степен всъщност е нараснал гневът им. Не случайно той е и подсказан чрез епитета „величав”, което още повече подсилва гнева на хората. С това си четиристишие, Милев всъщност въвежда читателя в света на тиранията. несправедливостта и омразата.

По-нататък в поемата е много добре изградена същността на народа. Но отново нощта е застъпена „Дълбоко сред мрак и мъгла” – освен мрака, мъглата също допринася за настроението на „Септември”. Освен за настроението, мракът служи и за фон на „нарисуваната” картина на автора. Интересно е как в тъмнината се забелязва местоположението на отделните групи хора, намиращи се:

„...из кални паланки 
села 
градове 
дворове 
из хижи, колиби 
из фабрики, складове, гари 
хамбари 
чифлици 
воденици 
работилници 
юзини 
заводи:”

С изключителната си детайлност, Гео Милев придава по-ясна представа за многобройността на недоволния народ. Това всъщност е и истинският народ – обхваща всички – и работници, и селяни и граждани. Единствено „висшите” ги няма. Все едно авторът набляга на факта, че народът е тук, на земята и го подсилва с по-нататъшно конкретизиране:

„...през камънаци 
вода 
мътни вади 
ливади 
нивя 
лозя 
овчарски пладнища 
глогини 
изгорели стърнища 
трънаци 
блата: „

Всички тези „обекти” са пряко свързани с природата, със земята – те са нейни образуваня, нейните деца. Лозята, градините, нивите пък са тези, които дават плодовете, но тези плодове се раждат предимно заради грижите на народа. Изключителната връзка между народа и земята се наблюдава и в продължението на творбата, а именно чрез описанието на самия народ:

„...кални
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
бесни”

Тези определения биват свързани с труда – хората са измършавели от труд, загрубели са, дори авторът не пести епитети, които правят народа леко неприятен. Освен неприятния им външен вид, хората са и с ужасни човешки качества. За това подсказва още и самото начало, което разгръща злобата им, която после е допълнена от „прости, диви, гневни, бесни”. Това описание пък говори за тяхното първично въоръжаване, защото „диви” веднага ни препраща към първобитното общество. Народът ни е:

„...а с прости тояги, 
шопи със сопи 
с пръсти 
с копрали 
с търнокопи 
с вили 
с брадви 
с топори 
с коси”

Изглежда гневът на народа се е наслагвал, докато не е избухнал, под формата на въстание. Това въстание идва неочаквано, то е импулсивно, не е подготвено, „а ръцете – не с бляскави шпаги”.

Просто търпението достига своите граници и когато ги преминава, то се преражда в един див народ, обединен от викове и вой. Отделно те не представляват нищо, те са едни изтерзани човеци, но заедно те са „неудържими, страхотни, велики: Народ”

Тук обединението създава силата и в цялата първа част на поемата се характеризира образът на отделния човек, който, събран с други, като него образуват един народ!

Втората част от поемата е резултатът от надигането на народа. В нея се крие символът на слънчогледите. Те „погледнаха слънцето” тоест нощта си е отишла, настъпил е нов ден. Появяват се положителни чувства, добро настроение, което веднага изчезва. От слънчогледите, които гледат слънцето и които са символ на надеждата за нещо по-добро, те се превръщат в слънчогледите, паднали в прах. Гръмовете, ударите и куршумите убиват добротата, надеждата и желанието за борба.

Това проличава от третата част на произведението, където народът е унижен, по-нисш от просяк, останал без мозък и нерви. Той няма нищо – както материално, така и духовно. Народът остава без мозък, тоест вече не мисли за нищо, което би могло да му се случи. Дори и „без мозък”. идеята за въстание е толкова застъпена в главата му, че той въстава/

„...- и писа със своите кърви:

       СВОБОДЕН!”

Желанието за свобода е неимоверно голямо, вярата още не е напуснала унижения народ.

„Глас народен: Глас Божи” – първата фаза към свободата е изпълнена – народът е на лице, той е обединен от вярата си и волята си за по-добър живот. Смелостта им е толкова голяма, че дори граничи с дързостта.

„Пред нас е смъртта – о нека!”. 

Хората не се страхуват от най-лошото, защото вярват, знаят, желаят го. Смятат,  че не са сами, Бог е с тях, а той е всеможещ и може да ги спаси – ако не в този свят, то е отвъдния. И така въоръжени с вярата и силата на обединението, народът ликува при факта, че е месец Септември. Дори сам го определя като месец на кръв, но и на подем. Хората знаят, че кръв ще има, но Бог ще им помогне да достигнат така желаната си мечта.

Петата част от поемата е допълнение към първата. Разликата е там, ч в първата част е самата подготовка към великото дело, тогава есе образува народът, докато петата част е самият резултат. Народът въстава – отново с чук в ръка, със сърп сред полята. Подготовката е само емоционална, оръжията са все още техните подръчни материали. Мракът и мъглата са заменени от главата и студа. Основното допълнение към петата част е извадката от народа. Хората, които всъщност не присъстват в народа са ясно изброени, но читателят трябва да проявява особено внимание, тъй като едно отрицание „не” би могло да даде напълно грешна представа за поемата.

Всички тези:

„...(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)” са приведени под едно общо. Те са колкото различни, толкова и еднакви. Те са „елитът”, „другите”,, пълната противоположност а простия народ. Докато народът е по ниви, лозя и води, другите са «въздухоплаватели», те са над земята, те са във въздуха, нямат връзки с народа, а го гледат отвисоко. Гео Милев отново подчертава състава на народа, чрез отделни епитети, човешки състояния и «професии». Но и тук има преминаване от единичното към общото - «хиляди маса народ». Хилядите вери, воли, диви сърца и черни ръце копнеят за народний възход и светъл живот. За числеността на разбунтувалите се хора говори «цялата в трепет и смут разлюляна страна». Туй е използвана думата «страна», а не «земя», защото авторът може б иска да намекче, че в смут потъват всички, които управляват страната, тоест «другите». Ако се върнем в началото на произведението, където «нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба» и ако погледнем и към края на пета част н» на бурята яростен плод», то може да се окаже, че всъщност мъртвата утроба е дала своя яростен плод, породен от злобата.

След като народът е обединен и с ясна цел, на него не му остава друго, освен да започне решителната си битка. Но битката тук е наречена «трагедия», тоест народът е подготвен за евентуален провал. И наистина така се и получава.

Осмата част започва с «Първите паднаха в кърви» и разкрива ужаса на един народ, на «разбитите селяни», «бягащи в ужас на всички страни». «Платени войници» и «разлютена милиция», които всъщност са част от другите убиват всички «бунтовници», за да осигурят спокойствие на висшите, на самите тях. Какво е смъртта на някакви селяни, какво е писъкът на изплашени баби, деца и жени? Нищо. Гневът на народа и гневът на другите се среща лице в лице, но земните, обикновените хора не съумяват да се справят с куршумите и картечниците. Първоначалната мощ и неудържимост на народа угасва. Изходът е само един: «Всеки да си спасява живота.” Тук не може да се говори за тези възвишени постъпки, познати от историята – смъртта заради Родната не е застъпена като мотив. Може би хората прибягват до спасение, защото само ако останат сред живите ще могат да продължат борбата си против управниците. В крайна сметка септември се оказва наистина кървав. След тази „буря” настъпила в страната, всичко стихва, отминава.

„Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.”

Настанала е тишина, буквално се наблюдава мъртвешка тишина. Но дали и мирът е настъпил? Смъртта на хората не гарантира мит, защото те са отново тук, отвъд, с Бог. И сега мъртвите им тела се превръщат в жертвопринушение на боговете, като символ на благодарност.

В края на поемата, Гео Милев разкрива всъщност истината за убитите, за жертвите. Мъчениците, дори и мъртви, реват. Жертвите са „безброй” и се чува викът им, биещ по ушите „ти”, като под „ти” могат да се приеме както властта, така и самият Бог. Дори и от отвъдния Свят народът не седи безучастно, той не се е превърнал в някаква висша сила, която единствено да наблюдава случващото се отвисоко. Народът е разочарован, той пряко задава въпроса си: „Кой излъга нашата вяра?” Този въпрос е отправен към този, който ги чува и виковете на народа бият ушите му. Но този някой не отговаря. Той мълчи, което се приема като незнание. „Ти мълчиш? Не знаеш?” Вярата в народний възход е изпарена, волята е убита. Сега народът знае какво иска, с ясното съзнание,че целта му е „Долу Бог!”. Бог е на небето, мъртъвците, като напуснали телата си имат възможността да се възкачат до небето. „Хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето” – след неуспеха на хората на земята, те опитват и имат вярата, че ще могат да превземат отново и чрез мир, а чрез щурм небето. Тук идва и въпросът дали Бог всъщност е наистина Богът, познат на вярващите. Гневът на народа успява да запрати мъртъв надолу Бога, време е за справедливост, за прекъсване на тиранията. Зад „Бог” тук се крие властта, управляващите. Викът „Долу Бог!” е всъщност „Долу властта”. Хората отново са обeдинени, но този път решителността наистина е налице, за което говорят „небесните мостове/високи без край’. Тези мостове всъщност са недостижими, защото са високи без край, т.е дори не се и виждат, тъй като са в далечината "в безкрайността". Но и това не може да спре разбунтувалия се дух на народа.

„...с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.„

Отново хората използват обикновени материали, което подсказва за силата на волята за справедливост. Гео Милев предлага един положителен финал, обнадеждаващ ни за бъдещето. Снемането на блажения рай длу върху печалния земен шар е символ на идващото блаженство и щастие за земните хора. Народът всъщност извоюва своя лична независимост, свобода. „Без Бог! без господар”. Освен чисто човешката свобода, характеризираща се с повече права, човешкият живот ще се превърне единствено в един безкраен възход. Дори кървавият септември ще бъде май. Септември, месецът на падащите лиса и упадъка ще се превърне в май – месецът ще , в който всичко разцъфва, слънцето стопля природата, а и хората. Добрината нахлува. За финала Гео Милев избира „предсказанието”, че „Земята ще бъде рай – ще бъде”. Но всички планове за възход са предхождани от частичката „ще”. Тук се появява несигурността, съмнението и въпросът „дали пък това наистина ще се случи?” Поемата вдъхва позитивизъм, но ако все пак човек се загледа, позитивните мисли биха могли да се заместят със съмнението. Въпреки повторението на „ще”, Милев успява да създаде едно настроение за справедливост и оптимизъм.

Поемата „Септември” разкрива няколко различни лица – това на народа, това на властта и това на поп Андрей. Основният сблъсък е между народ-власт, с което авторът иска да покаже един друг туп конфликт, един сблъсък на интереси на хора, от една държава. Те всички са един вид братя, но това не пречи да се породи несъгласие. Гео Милев има за цел да изясни как народът, който винаги се приема като безгласен и безправен, може да достигне мечтата си, може да наддаде вик и да се радва на справедливостта. Поемата вдъхва увереност в доброто и заставя читателя да се замисли за волята и вярата на прадедите си и да си вдъхне доза национална гордост.

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач -

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

Произведението на Христо Смирненски „Старият музикант” показва един нов свят, непознат за повечето от нас. Самият музикант може да се приеме за една малка звезда във Вселената, на която никой не би обърнал внимание и която се слива и дори се губи в пространството. Смирненски в творбите си показва и поражда у читателя явно състрадание и съпричастност към отделния човек, бавно изчезващ сред шумната, пъстроцветна тълпа.

Първата строфа на стихотворението е въведение към сюжета. Творбата звучи като история, като разказ, с последователни действия. Наблюдава се сюжет, с начало и край. Ако се върнем към първата строфа, тя може да бъде приета като експозиция. Въвежда се героят – Старецът. „Все там до моста приведен седи” – това говори за неговата немощ и отчаяност. Той е гост в този свят, седящ, приведен, а приведен е човек, сломен от живота, безсилен, без воля. Отхвърлен от обществото, Старецът „все там” стои. Тук авторът може би няма предвид единствено физическото му състояние, но и емоционалното, т.е. не се наблюдава никакъв прогрес, нито пък движение. Дори и лъка, който тегли се движи „полекичка”, което отново обуславя застоя в живота му. В тази творба Смирненски показва как човек оможе да бъде сам сред другите. Освен въведения герой, съществува и друг такъв – „черната старческа мъка”. Но мъката не се крие в него, той не задържа това си чувство в себе си, а напротив – тя бди над него. Глаголът „бди” по-скоро би прилягал на сцена на майка с детето си, която бди над чедото си, която го закриля и не допуска нищо лошо да се случи, но ако се върнем към творбата, тук мъката „ревностно бди”, тоест това чувство на отчаяост “закриля" Стария музикант от положителните емоции, от радостта на оставащия му живот. Това опазване е свързано и с ревността – все едно мъката до такава степен е обзела героя, че не допуска никой до него, особено съперницата си – радостта. Въпреки че в първата строфа не се изяснява кой точно седи приведен до моста, това става ясно от самото заглавие. То подготвя читателя и го кара да прави мигновени асоциации с музиканта, споменат в заглавието.

Във втората строфа се въвежда образът на масата. Сега, освен стареца и бдящата над него мъка, имаме и нещо живо, бурно, кипящо – това е животът на „другите”, безучастни в съдбата на Стареца. Но дори и те не бива да бъдат винени, защото животът им протича „в грижи и горести вечни”. Вечността, като синоним на безкрайното, ясно говори за това, че грижите и горестите не ще свършат, което пък от своя страна обуславя и едно черно, безперспективно бъдеще, от което може да ги спаси единствено смъртта. По-нататък втората строфа споменава и «пъстроцветните шумни тълпи», които чрез епитетите «зли и далечни» веднага влизат в противоположност, дори и отрицание. Първото отрицание е в пъстроцветни – зли, тъй като злото веднага ни кара да си представим черния цвят или пък други тъмни краски, а «пъстроцветни» от своя страна се асоциира с радостта и свежите цветове. Следващото отрицание е свързано с епитетите «шумни-далечни». Шумът говори за доловен звук от тълпите, но ако те са далечни, не би могло да се чуе шумът. Тълпите, освен далечни в пространството, могат да бъдат и далечни, като откъснати от Света, вглъбени в собствените си грижи.

Третата строфа от стиха на Смирненски конкретизира и времето – както като част от денонощието, така и като сезон. Конкретиката дава възможност за по-голяма образност, което пък спомага за една по-голяма удовлетвореност у читателя. Привечер е. Преходен момент към настъпването на нощта, която от своя страна крие непознатото, страшното, Смъртта. «Траурният здрач», който се спуска отново, говори за Смъртта, може би загатва за издаването й. Тя е черна, но снегът, който завалява е ситен и не може да я прикрие с белотата си. Снегът и вечерта се превръщат в съюзниците, способни да спрат горестния плач на цигулката и да накарат стареца да стане. Ставането му е немощно, отново безсилно и почти невъзможно. Той е слаб и крехък – както и цигулката, чийто звуци се асоциират с плата. Като цяло, този музикален инструмент се характеризира с нежни звуци, способни да бъдат уловени само от малцина. Освен това струните на цигулката лесно могат да бъдат повредени, което пък би могло да се свърже и с крехкия, лесно нараним старец.

Произведението продължава със стъпките на музиканта.

«... прегърбен той пристъпя едва». Стъпките са бавни, мудни. Външната му характеристика «прегърбен» прави стъпките още по-трудни, дори и невъзможни. Той е сломен – от мъката, от снега, от спусналия се траурен здрач. И наистина, едва правените стъпки подсказват за по-нататъшното развитие в строфата: «Спира се тук-там и стене». Той не спира просто да отпочине, но и да стене. Този отзвук говори за неговото недоволство, умора, но и за личното примирение.

В четвъртата строфа като цяло има прогрес, повече действие – докато в третата строфа старецът става, то в четвъртата той вече пристъпя. В третата строфа «ситен снежец завалява», а в четвъртата «шепнат му злъчни, невнятни слова/зимните вихри студени». От безобидния ситен снежец, стават вихри студени, нашепващи слова, отново напомнящи за предполагаемото идване на Смъртта.

По-нататък в произведението се описва още по-образно времето, картината. Смирненски много добре  успява да «нарисува» заобикалящата стареца обстановка. Мостът, тълпите, траурният здрач, ситният снежец и вихрите студени са само част от помощните думи. Сега, в пета строфа той продължава със «скованата в мраз висина», което най-добре разкрива колко всъщност студено е. Щом висините, на които е присъщо да е студено, мразовито са «сковани», какво остава за един немощен старец?

Облакът е тънък, той се губи, няма я плътността и устойчивостта. Той скоро ще изчезне, както ще изчезне и Музикантът, именно – постепенно, докато накрая не се загуби някъде в пространството. Но дори и „загубен” не е правилно употребено, защото загубено е нещо или някой, който е търсен, докато героят е сам, без никой, който може да го разбере, или дори да го съжали. Той е жертва на съдбата си, остава без име, с което да бъде запомнен. Запомнен може би ще остане от луната, но и тя е „печалба”, тъжна. Луната е одухотворена, „хвърля му поглед”, което звучи като небрежно поглеждане остро, бързо и дори изпълнено с негативни чувства и високомерие. Самата тя е фосфорно бледа, и тя като облака е полуизчезваща, но за разлика от него тя е "печална” и „фосфорно бледа”, което може да я присъедини към съдбата на стария музикант. С настъпването на деня луната ще изчезне, но отново ще се появи по-късно и отново ще хвърля поглед върху някоя друга безименна душа, сама в големия град, отритната от тълпата.

Във финалната строфа, която играе роля и на епилог най-накрая се случва това, за което читателят отдавна е подготвен – идва смъртта. Но тя не се изправя пред него, а „зад гърба му пристъпя”, тоест смъртта му е изненадваща, Старецът не е подготвен за нея, тя „пристъпя”, което прави действието по-мудно и тайно. Смъртта е описана като „кървава и много ръка” – кървава, заради предназначението си да прибира душите, а телата всъщност биват прибирани от „другите”. Но в случая другите са някъде там, безучастни и неспособни да се откъснат от грижите си вечни. Кръвта, освен това е и червена, а червеният цвят е символ на могъщество, власт. Следователно смъртта властва над човека, а в случая тя е и много тъка. Това говори за голямото й желание да обгърне стареца с многото си ръце, за да не може той да се отдръпне. И наистина, той е прибран от нея, той изчезва, остава единствено цигулката, на която Смъртта „тегли полекичка лъка”. Смъртта тук се явява като Спасителка. Единствено тя не е безучастна в съдбата на Музиканта, единствено тя го прибира при себе си. В Света му съществува единствено той, сам в самотата си и неволите, без човек, към когото да се обърне. Единствено цигулката, чрез „горестен плач” подсказва за тихия вик на Стареца, зова му за помощ или поне за внимание. Освен че е сам сред другите, Старият музикант е и сам сред Света на другите. Той не е приет, не разбира заобикалящия го Свят и е белязан с едно несигурно съществуване. В такъв случай единственият начин да избягаш от всички нерадости е Смъртта. Тя е единственото спасение, което може да очаква Музикантът. Най-лошото е, че както той, така и много други безименници се спасяват чрез Смъртта. Съдбата на Стария музикант не  е единствена, не е и уникална. Тя е подобна на много други съдби – бледи и постепенно угасващи. Яркост в стихотворението липсва. То е изпълнено единствено с черни, печални картини, със студенината на зимата и с тъжни звуци. 

Стихотворението пресъздава идеята за самотата, дори ярко я илюстрира, като плавно и неусетно показва как угасва един живот и може би символично произведението завършва с „тегли полекичка лъка”, както и започва, за да подскаже за евентуално повтаряне на събитията; образуваната кръгова композиция подсеща за кръга, омагьосан и безизходен, който се върти вечно и единствено спасение от този омагьосан кръг е той да бъде прекъснат, за да не се наблюдават безконечно съдби, подобни на обрисуваната от Христо Смирненски.