Софистика

  Софистиката е философско течение, съществувало в Древна Гърция, абсолютизиращо относителното знание. Софистът и неговото занимание  е доста хвалено и хулено едновременно, той е бил желан и любим оратор и просветител, но също и шарлатанин и мошеник (подиграван в комедиите на Аристофан).

pixabay.com

    Въпросът за софистиката е както банален, така и многозначен. Това се забелязва от многото трудове, посветени на софистиката. За това доказателство са както работите на Хегел, така и на неговите продължители, дискутиращи софистиката. Х. Корнелиус заявява, че както в теоретическата област, така и в практическата, скепсисът на софистите за пръв път поставя наследените убеждения под въпрос. Гътри споменава, че софистите ни въвличат в дискутирането на въпроси, които и до днес запазват значението си.

    Софистиката е противоречива, тя има своите защитници и противници. Ницше смята софистите за свои предшественици. „Гръцката култура на софистите като цяло е израснала от всички гръцки инстинкти; тя има своите предшественици в лицето на Хераклит, Демокрит, в научните типове на древната философия; тя намира свой израз, например, във високата култура на Тукидит... Нашият съвременен начин на мислене до голяма степен е Хераклитов, Демокритов, Протагоров... достатъчно би било да кажем само Протагоров, защото Протагор е обединил в себе си и двамата – и Хераклит, и Демокрит.” Гроут, Луис, Гомперц, Лаас възхваляват софистите, като ги наричат „родоначалници” на емпиризма, а софистиката като „релативистически позитивизъм”.  Хегел казва, че софистите са учителите на Гърция и благодарение на тях образованието съществува в нея. Според Алексей Лосев, който просто преповтаря и поддържа тезата на Хегел и представителите на хегелианската интерпретация „Софистите са твърде близки до сърцето на западно-европейските просветители от различни направления, защото самата гръцка софистика , несъмнено е гръцкото Просвещение. Ако цялата досократовска философия е гръцкото Възраждане, то софистите – това са най-типичните представители, т.е. скептици, рационалисти, индивидуалисти и анархисти”, на което Бърнит, Баркър и Ръсел отговарят рязко с тезата, че софистиката не е гръцкото  Просвещение. Ханс Майер пише, че софистите са носители на Просвещението и на прогреса, създали са у младото поколение скептично отношение. И все пак, софистиката има за цел да постави под съмнение всяко едно нещо, т.е. да се намери основание за него, а ако човек не успее да го стори, то той има нужда от допълнително образование.

   От края на 5в. Пр.н. е., думата „софист” придобива отрицателно значение. Тогава тя става синоним на човек, разпространяващ неистинно познание. Аристотел нарича софиста „човек, който умее да печели пари от привидна мъдрост, която обаче не е мъдрост”. Сократ и Платон също се отнасят негативно към дейността на софистите.

   Много български изследователи също изразяват мнение за софистиката. Такъв ярък пример е Николай Ирибаджаков (български философ-марксист), който повдига въпроса докъде може да доведе обосноваването  на една „представителна” хегелианска интерпретация на софистиката чрез търсене на нейните скрити общи предпоставки. Тези обосновавания водят до различни резултати, в зависимост от идеите на различните философи. Въпреки всички положителни и отрицателни мнения, така или иначе софистиката остава интересна и до днес. Гръцката софистика има противоречив характер, с 2 основни течения в интерпретацията – хегелианство и антихегелианство. Има и нихилистично гледище за софистиката.

pixabay.com

   Софистиката е реален социокултурен феномен, обаче въпросът е как да бъде разбрана тя, дали може древногръцката философия да каже нещо практично-приложно на постмодерния човек!?  За разбирането на древногръцката философия са се погрижили множество философи, изливайки своите разсъждения, от които разсъждения всеки модерен човек може да изведе свои собствени или да подкрепи някое друго мнение. За въпроса, свързан с разбирането на философията като „практическа философия”, може единствено да разсъждаваме, но все пак ако се вгледаме в различните мнения на други автори,  и се откъснем от нашите собствени убеждения, може да получим по-конкретен отговор на така поставения въпрос.

   Р. Радев споменава, че „липсата на реализъм и истински историзъм довеждат до утвърждаването на убеждението за софистиката като някаква непрестижна издънка на античната философия и на духовния живот изобщо. Тя е синоним на интелектуален волунтаризъм и показно празнословие, на отсъствие на действителни научни критерии и присъствие на двусмислие и безпочвени и произволни мнения”. И въпреки всичко, софистиката не трябва да се отрича и отхвърля, трябва да бъде осъзната. Софистиката, погледната от няколко гледни точки, разкрива няколко различни идеи. От онтологична гледна точка, тя е философия на родовата същност на човека, тъй като онтологията е наука за битието, съществуването като цяло. От гносеологическа гледна точка – преход от изменението на нещата към относителността на познанието, приближава се до скептицизма. Логическата гледна точка застъпва тезата, че софистиката е едностранчиво разбиране законите на мисленето, неправилно приложение на теоретическите определения към съдържанието на сетивните и емпирични факти.

   Цочо Бояджиев (историк, философ) е на мнение, че в изменящата се интелектуална атмосфера се променят  гносеологическите и морални ценности.

   Софистът е полемик и критик, антиконформист. Именно антиконформистите са хората, които смятат, че конформизмът е виновен за много от световните проблеми. Хулителите на софистиката трябва да притежават голям разум, за да успеят да докажат напълно ясно тезата си.

   За да стигнем до някакво по-конкретно уточнение на въпроса за софистиката, достатъчно е само да включим както социалното, така и психологическото й обяснение. Според Гомперц, софистите имат преподвателска дейност, но е от изключителна важност да се обърне внимание и на целите, които си поставяли, чрез това преподаване, също и начинът, по който преподавали. Начинът, по който преподавли било чрез обикаляне из Гърция, четене на лекции, дискутиране на различни проблеми. Интересното при тях е, че те са посрещани с ентусиазъм, слушани са с внимание, с което бързо набират популярност. Те вземали парична такса, с което превръщали мъдростта в стока, но въпреки това светът обичал да се забавлява, доказвайки абсурди неща. Интересът към тях е предимно заради друг поглед върху нещата, те, чрез своите убедителни доводи доказват, че черното всъщност е бяло, че лошото може и да е добро и т.н. Интересен пример за една от техниките на софистиката е свързан с доказването на това, че кражбата всъщност не е грях. Основната теза тук е тази, че безспорно няма нищо лошо в това, да си доставяме удоволствие, да се радваме самите себе си, пък и другите. Именно поради това, крадецът  краде,  за да си достави удоволствие, да си угоди – на себе си или на ближния. Оттук следва, че всъщност в кражбата няма нищо лошо. Въпреки всичко, безспорно софистите се занимават с човешките отношения, човешкия живот.  По този повод Цочо Бояджев казва, че древните софисти не се усъмняват и за миг, че човек може да живее другаде, освен в Космоса. Липсата на битийни ориентири прави така, че човек сам да си ги постави, с което да придаде определеност, структурираност на съществуването. Според тях човек е същество, притежаващо силни средства за превръщане на всичко съществуващо в Космос, т.е. в ред, подреденост, мяра. Тези средства са езикът и законите, затова и софистическото просвещение се съсредоточава върху тези две понятия. Оттук идва и следствието, че правилната реч е олицетворение на убедителното говорене, а законът – на ефективното социално поведение. 
За софистите образованието е метод за решаване на проблеми, в обществен и личен план, за успех в живота, за формиране на личния начин на живот и въпреки наличието на различни философски, социални и политически възгледи,  идеята за важността на познанието е еднаква за всички.

   Н. Ирибаджаков говори за социалния статус, като разделя софистите на старо и младо поколение. Групата на старите е на страната на робовладелческата аристокрация, а младите са демократично настроени. Друго разделение е по съдържателен признак, и трето – по класова принадлежност. Според Ц. Бояджиев „Философите от миналото  са наши диалогични партньори и нашата първа задача е, следователно, да разберем смисъла на онова, което ни казват. За тази цел ние сме длъжни да приемем, че дори най-необичайните и парадоксални философски формулировки притежават в някакво отношение напълно прозрачен смисъл, че те не са езотерични заклинания за просветени, а общоразбираеми /в известно културно пространство/ истини.” Тук Бояджиев дава едно по-лесно разбиране на философията, сякаш приканва към по-незадълбочено вникване в нея, като само така можем да достигнем до общоразбираемата истина. Според друг тълкувател – М. Димитрова, критиките, които получават софистите, не са напълно неоправдани.

   В основата на проблема „за” или „против” софистиката стои безкрайността на различните изводи, на една дискусия. Но в случая най-важното не е някой да подкрепя „професията” на софистите, или пък да я смята за продажба и форма на шарлатанство, важен е проблемът за софистиката, като цяло – като една подвижна, многообразна, променлива реалност. Редом до софистиката стои скептицизмът, критицизмът (отрича познаваемостта на света) и прагматизмът (отрича обективната истина;признава само практическите резултати).

Софистиката също така е и пряко свързана с нихилизма, според който всичко в света, най-вече човешкото съществуване, минало и настояще, е лишено от обективно значение, познаваема истинност и реална ценност. Софистиката, скептицизмът и нихилизмът са форми на релативизма (субективно идеалистическо учение, което отрича възможността за обективно познание на света, и според което няма обективна истина и обективно познание). Основните проблеми, заложени в проблема за софистиката е какви са всъщност въпросите, поставени от софистите, доколко са актуални и какъв е реалният интерес към софистите и тяхното философско течение. Проблемът в реалност винаги е бил достатъчно ясен – идеята на модерния човек може да се разклони в 2 посоки - първата е да се позове на негативното отношение към софистите, второто – да приеме софистите, техните действия.

  

pixabay.com

Човекът, като свободно същество притежава свойството да избира. Освен да избира между няколко различни теории, той може и да допълва тази, която подкрепя. Ако не е в състояние да обясни (дали ще е психологически или чисто логически), човекът знае, че самата същност на софистиката е противоречива. Именно заради тази противоречивост, обединяването, свързването в една група на тези противоречия е доста непосилно. Интересното в случая е, че е невъзможно напълно негативно отношение към проявите на софистиката, защото крайно негативното явление няма трайност, т.е. дори и да съществува такава една сфера, то тя е обречена. За да се направи качествен, достоверен анализ на софистиката, с оглед на философския и културния проблем, то тогава крайностите трябва да се оставят в критическата литература (за която са се погрижили Платон, (който смята, че софистите не наблягат на самата истина, а на убеждението, като приоритет им е победата в спора) и Аристотел). Освен това, за добрия анализ софистиката трябва да се възприеме такава, каквато е, тоест да се погледне обективно върху нея, без анализиращият да се позовава на негативните коментари, които могат да са предизвикани от ядосани тълкуватели. Само по този начин крайният резултат може да е точен, коректен и с определен постигнат ефект – а именно – да се разгледа и разреши проблемът за същността на софистиката, нейното понятие и ролята й във философията.

   Повечето определения за софистиката са непълни, неустойчиви. Дали заради крайно негативното отношение към софистите, или по друг повод, определението може да е недействително. Поради тази причина трябва да се обърне внимание на контекста – дали той съдържа нужните понятия и ключови думи. Ако вземем предвид, че софистиката, като течение, е с многостранно съдържание, то това съдържание има разновидности, които се намират във взаимна връзка. За да се направи разлика между разновидностите, нужно е да се вземат предвид обективни и субективни критерии. Противоположността, противоречивостта e в основата на софистиката – противоположните двойки са включени едновременно, например – истина-измама, имитация-действителност. Софистиката, чрез методите на измамата, достига до краен резултат (победа в спор, например), в същото време тя е съвкупност от допустими грешки, които грешки често могат да бъдат възприети като истина, с което двете понятия истина и измама вървят ръка за ръка. Това се постига чрез убедителността на думите на софистите. Тук е и мястото да се наблегне на двата начина, чрез които софистите могат да превърнат и най-слабия аргумент в силен – това са диалектиката и риториката. Диалектиката е свързана с изкуството да се разсъждава, тоест с разума, докато риториката е изкуството да се говори, тоест е свързана с чувствата.

pixabay.com

   Дефинирането на софистиката свързано както с философско учение, така и със социокултурната дейност, позицията, действията, които извършваме в живота (независимо дали в социален или културен план), принасят нещо ново  в културата на общуването, възприемат се като необходими, защото по този начин софистиката все повече се разширява в пространството, нейният обхват става по-голям в ценностната йерархия на хората. Именно поради тази причина, социалното общуване се характеризира с разнообразие. Оттук следва, че именно личността е тази, която чрез дейността си променя обстоятелствата на социалната и културната си комуникация.

   Оспорвано е мнението, дали софистиката е създадена случайно или не. Въпреки това, софистиката е  създадена от самите хора, поне това е преобладаващото мнение, тъй като тя се свързва с човешкия устрем към победа, към отличаване, отделяне от тълпата. Именно това правят и софистите – те, чрез изкуството да спорят се отделят от общото, като преобразуват софистиката в постоянно развиващо се течение. Тази софистика, нейното развитие обхваща дори нашето ежедневие, тя е един движещ се феномен, динамичен, внасящ промяна както в отделния човек, така и в социалното общуване.

   Освен проблем в миналото, дори и сега софистиката е възприета като такъв. Това се получава от навлизане на все по-нови технологии, на информацията, от която сме заобиколени, от идеите за манипулация. Тук явлението е напълно нормално, тъй като ценностите се изменят, представите ни за добро, лошо се променят, свободата става прекалено неограничена – както нашата, така и на „другите”, границите отпадат, личното пространство е нарушено. Тези изменения трябва да се вземат предвид в изясняване проблема на софистиката. Въпреки това, тя има някои основни черти – едната от тях е основният принцип, т.е. „грижата за себе си”, а също и свободата да се изразяват, защитават позиции, желания (която свобода се превръща в цел, устрем, което води и до промяна, до развитие на софистиката).

   Софистиката не е точна наука, тя не може да се научи, и след това да се използва, защото няма правила, няма норми. Тя е в постоянно движение, не е просто изкуство за водене на спор, което е типично за еристиката. Софистиката е свързана с ценностите, с дискутирането им, определянето им, в хода на диалога. Тя се разиграва под формата на беседи, но софистиката не е игра, която може да се изиграе. Тъй като тя е динамична, следователно е и неуловима. Чрез нея, човек може да се замисли за човешкото съществуване, да се усъмни, да изгради нов светоглед. С времето дори софистите се приемат и за атеисти, често се усъмняват в църковните канони. Един от примерите за проява на скепсис към църквата и религията, е свързан с Бог. Софистът взема твърдението, че Бог е безсмъртен и всемогъщ. Тогава той се запитва, ако е всемогъщ, тогава може ли да създаде това, което би го унищожило? Ако да, то той не е безсмъртен, ако не – значи не е всемогъщ.

   Най-ясни изводи, критики, мисли, относно софистиката могат да дадат философстващите преди и след Хегел, тъй като те имат пряк досег до осъществяването й, като оратори. За софистиката няма точно определение, тя се осъществява в миналото, настоящето и бъдещето. Тя е движеща сила, безкрайна, няма поставена граница, тоест това, което е софистиката е в резултат на определени моменти от миналото, а също и от това, което се случва сега и което ще се случи в бъдещето, тъй като социокултурното общуване се променя, мисленето и ценностите – също. 
Въпросът, който остава без отговор е какво всъщност е това нещо, което кара софистиката да е така устойчива във времето и все още да предизвиква необикновен интерес и противоречиви мнения!?? Както преди, така и сега, софистиката е използвана от юристи, журналисти и политици, с цел да защитят определен интерес, теза и т.н. Софистиката е все още приемана като измама, но разликата с неизмамната софистика може да бъде лесно направена. Последната се характеризира с откритост на ума, активиране на мисловната дейност, и не просто активирането й, а задълбочаване в мисленето. Целта тук е избягване от баналността. Софистиката учи да свикнем с живот, в който има както конфликти, така и скептицизъм. Важното в никакъв случай не е просто да заучим някои софизми и да сме изпълнени със съмнение. Ако се научим да използваме скептицизъм и критицизъм в живота ни, да намираме приложенията им в ежедневието, то тогава ние ще се превърнем в скептично-критична личност, която ще може да владее смесените чувства и да не им позволява да нарушават съществуването му.

   Очарованието на софистиката се крие там, че тя оборва тези, норми, което води до абсурдност, но в същото време е с голяма доза правдоподобност. Този нов подход е интересен, защото дава друг поглед върху константното, неподлежащо на обсъждане. 
Софистът доказва, че имаме рога, като казва, че ние имаме това, което не сме губили. Тъй като не сме губили рога, следователно имаме рога. В Съвремието, софистиката не е така ярко застъпена, или по-скоро не представлява никаква ценност. Хората, които се считат за софисти, досега го правят заради ентусиазъм или от чист интерес. Днес, между софистиката и заблуждението се поставя знак за равенство, както и до безсмислицата, абсурда. Въпреки това, софистиката е забавна, тъй като е забавно да доказваш нещо, което е парадоксално, както примерът с рогата.