Може би сте чували за пророчество на Ванга за „Осмия“? 

pixabay.com

Руснаците го бяха „изтълкували“ в тяхна полза, във връзка с Г-7. Към страните Франция, Германия, Италия, Великобритания, САЩ, Канада и Япония, известна като Г7, се присъедини осми – Русия. През 1997 г. групата става Г-8, когато е включена Русия. В последствие тя е изключена заради ситуацията с Крим през 2014 г. Нека кажа и моето тълкувание по въпроса. Първо нека Ви запозная с предсказанието: 

"Ние сме свидетели на съдбоносни събития. Двамата най - големи ръководители в света си стиснаха ръцете.“

Думите се казват през 1988, януари. Двамата най-велики са Роналд Рейгън (американски президент) и Михаил Горбачов (президент на СССР).

„Но ще мине много време, ще изтече много вода, докато дойде осмият, който ще подпише окончателния договор за мира на планетата. Но това ще е началото на края."

Окончателният мир на планетата може би очертава затопляне на отношенията между големите сили – това може да са Русия и САЩ. Началото на края за мен не е ясно – може би началото на световен мир, но и край за САЩ като държава с 50/51 щата.

Тук идва въпросът „Кой е Осмият“? Нека погледнем историята на САЩ след Роналд Рейгън.

0.    Роналд Уилсън Рейгън             - 20 януари 1981 - 20 януари 1989                      

1.     Уокър Буш                                - 20 януари 1989 - 20 януари 1993                 

2.    Уилям Джеферсън Клинтън    - 20 януари 1993 – 20 януари 1997

3.    Уилям Джеферсън Клинтън    - 20 януари 1997 – 20 януари 2001

4.    Джордж Буш                             - 20 януари 2001 – 20 януари 2005

5.    Джордж Буш                             - 20 януари 2005 – 20 януари 2009                  

6.    Барак Хюсеин Обама               - 20 януари 2009 – 20 януари 2013

7.    Барак Хюсеин Обама               -20 януари 2013 – 20 януари 2017           

8.    Доналд Джон Тръмп               -20 януари 2017    

    

Да, президентите не са 8 различни, някои имат по 2 мандата. Но добавям и другото пророчество относно 44-ият президент на САЩ. Както Ви е известно, тя е предсказала, че ще е чернокож. И че ще е последен за страната. Ето какво има в интернет:

„44-ият президент на Щатите ще е чернокож. И този президент ще е последен за страната, защото след това Америка ще замръзне или ще попадне в пропастта на най-голямата икономическа криза. Възможно е дори да се разпадне на южни и северни щати”.

Pixabay.com

Тук тълкуването на „последен“ може да е по-особено, защото може да се има предвид последен, който е изкарал пълен мандат. А под последен за „Щатите“ – какво може да се каже? Не е казано, че САЩ ще изчезне, или ще потъне, или каквото се сетите. За да няма Съединени Американски Щати – достатъчно е само един от Щатите да се „отцепи“, каквито намерения, междудругото, имат и жителите на щата Калифорния, след избора на Доналд Тръмп. Освен това, такива мераци имат и в Тексас.

Други доводи, които мога да дам в подкрепа за „Осмия“ Доналд Тръмп е това, че една от основните му предизборни обещания и закани бе да сведе до минимум вноса на всякакви стоки – от Китай, Мексико и т.н. Той иска повече американски стоки, изработени от американски работници. Именно тези драстични мерки могат да доведат до икономическа криза. 

Но доколко това ще се окаже истина, може само да видим. 

* това са мои тълкувания, а пророчествата са намерени из интернет, така че не мога да отговарям за достоверността им. Най-вероятно не отразяват действителните й думи, защото на всички ни е ясно как се изразяваше и какви думи използваше баба Ванга. 

През последните месеци много се говореше за референдуми – на Веселин Марешки, на Слави Трифонов. Но не, по-точно е да се каже, че НЕ се говореше. Което беше много странно. Никой досега не се е заел сам да събира подписи и да организира референдум за нас – спящия народ.

Pixabay.com

Референдумът е право на всички български граждани, което ние отдавна сме забравили. Защо? Заради непосилните за нас 400 000 подписа. За една 7-милионна държава това са много подписи. Ако погледнем други държави, Полша, например, чийто праг за Референдум е едва 500 000 подписа, което, за население от 38 милиона, е МАЛКО. Изискването за България е почти същото, която има 7 милиона. Абсурд? Да!

Миналата година, май месец, 2015 се е отворила дума за това подписите на 200 хиляди български граждани да са достатъчни за задължителното провеждане на референдум. Идеята e на АТАКА, което няма особено значение. Все пак има нещо направено... но така, че да не е без хич. Подписите са намалени от 500 000 на 400 000. Ако били станали 200 000 – това би било прекалено крайно. Изглежда 200 000 души за управниците са едно голямо нищо. Все едно живеем в Китай и тези 200 000 наброяват едно село. А това е един голям български град, но уви. Защо? Защото народът НЕ ТРЯБВА да има думата, очевидно!

Онези „горе” желаят да управляват самостоятелно, без стадото овце да им се бърка. От години българинът няма думата. А има правото. Но към пътя на промяната има и много спънки. Освен че всички мълчаха като рибки през 3-те месеца, през които се събираха активно подписи, дори и пречка бе ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ – Софийски, който категорични забрани на Слави Трифонов да общува със студентите. Защо това не се случи в другите университети? Защото дори и една държавна институция е толкова политизирана (странно защо именно в София и кои „професори” казаха „НЕ” на идеята и кои им казаха да кажат „НЕ”)? Защо тогава се допускат дискусии на министри със студенти? Хм, май няма отговор.

Нека погледнем и какво пише в Закона. Кои имат право да „направят” референдума?

- Предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум може да бъде направено от:

1. не по-малко от една пета от народните представители;

2. Президента на Републиката;

3. Министерския съвет;

4. не по-малко от една пета от общинските съвети в страната;

5. инициативен комитет на граждани с избирателни права, събрал не по-малко от 200 000 подписа на граждани с избирателни права.

6. Народното събрание приема решение за произвеждане на национален референдум, когато това е поискано от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 400 000 български граждани с избирателни права.

Е, властимащите кога са решили да питат народа? Да, нека не забравяме малоумната идея за АЕЦ „Белене” и глупостта, наречена „Електронно гласуване”. Глупост е, да. Защото това е НАЙ-МАЛКИЯТ проблем на българина. Защото той е прекалено недоверчив и бе ясно, че или няма да гласува, или ще има много НЕ-та.

Нека споделя аз самата на какво бях свидетел. Когато отидох да гласувам, един възрастен човек пред мен сподели, че нямало да гласува за електронно гласуване. Защо? Защото можел да си направи много имейли и да гласува няколко пъти.

Ето го и проблемът. Българинът е НЕИНФОРМИРАН. И бива питан. Така беше и с АЕЦ „Белене”. Никой нищо не разбра – нито какви ще са плюсовете, нито минусите за нас. Затова и бяха гласували към 1 милион души. Защото не бяха информирани!

И сега какво следва оттук нататък? След като референдум ще има, ние просто трябва да излезем и да гласуваме. Но това е много трудно!!! Важно е да бъдем информирани! Но никой няма да се погрижи за това. Отново трябва сами да търсим информация, сами да си разясняваме какво е това чудо референдум и какво ще стане ако гласувам или не. Неприятната ситуация е, че:

- Предложението, предмет на референдума, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание и ако с "да" са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели.

Сега ние сме на ход. 3 283 192 са хората, гласували на последните избори за НС. Сега трябва да сме ПОНЕ толкова.

Pixabay.com

И вместо да бъдем подпомогнати и поощрявани (не материално) да гласуваме, за да променим нещо, ние ще трябва сами да се информираме. За всичко. Защото медиите тук мълчат. Защото те са зависими. Защото няма независима медия, а в нормална държава не бива да е така. Медиите трябва да са приятели на народа, но те са приятели на политическия елит.

Какво имам предвид? С началото на събирането на подписите на Слави Трифонов – никой не спомена дори, че съществува такъв референдум. Когато се събраха подписите, изведнъж журналистите разбрали какво се случва. Уж.

Но понеже за много хора референдумът е реална опасност, то сега, след като подписите са на лице, няма друго какво да се направи, освен да се плюе по инициатора. И забележете, масово една интернет медия (няма да я споменавам) започна да вади кирливите ризи на Слави Трифонов. 10 минути след като подписите бяха вкарани в НС излизаха новини, че имало подписали се бебета и роми. Това говори единствено за страх, подлост и несигурност. А всички знаем колко е неприятно да се чувстваш несигурен, когато всеки момент могат да ти отнемат топлото столче и обяда за 100 лева (а някои с толкова карат цял месец).

Но се надявам, че българинът все още успява да отдели същественото от несъщественото. И няма да се повлияе от нечии сексуални ориентации, нечии карамфили пред редакции, нечии мутренски изяви и чалгаджийски изпълнения. Това е НЕСЪЩЕСТВЕНО. Същественото е това, че ако погледнете в „ЗАКОН ЗА ПРЯКО УЧАСТИЕ НА ГРАЖДАНИТЕ В ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ И МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ”, никой НИКОГА няма да спази цялата тази формалност, никой няма да се захване да се бори с администрации и да създава инициативни комитети. А тук 2-ма души го направиха. И трябва да сме им благодарни. А дали „шоуменът” Слави Трифонов ще влиза в политиката или не – това е НАШЕ решение. Ще влезе, ако ние му позволим.

А хора, които не могат да отговорят на нормални въпроси на българи в чужбина нима имат място в политиката? Хора, които свързват името на Делян Пеевски с корупция и като „Гузен негонен бяга” веднага започват да говорят как се бори корупцията? А въпросът бе съвсем друг... но както и да е.

Време е да излезем и да гласуваме. Може би никога повече няма да бъдем попитани. Почти 10% от България ИСКА да бъде попитана. Затова трябва да се въоръжим с търпение и да чакаме да ни насрочат изборите. Защото те могат да променят системата. А всички мрънкащи и недоволни хора, които отказаха да се подпишат и ще откажат и да гласуват, само защото „Референдумът е на мутрата Слави”, само мога едно да кажа – вие заслужавате съдбата си.

И е крайно време да спрем да си повтаряме едно и също: „Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле”

Защото докато гледаме на Вуте да му е зле, винаги ще си стоим в калта. И все някой друг ще ни е виновен.

 Депресията е състояние, в което изпадат най-вече младежи, неспособни да се справят с трудностите, които животът им предлага. До депресия водят и мечтите, които изведнъж стават невъзможни. Депресията може да споходи и хора, които не са претърпели нищо драматично в живота си – просто времето не им влияе добре или имат прекалено много задачи, които трябва да свършат. А самата мисъл за това ги тревожи. И депресира.

pixabay.com

Известният физик Стивън Хокинг наскоро прочете лекция за черните дупки в Лондон в чест на своя 74-ти рожден ден. Нека да припомним, че той е един от най-известните физици, според който черните дупки са вероятният ни достъп към други вселени. А съгласете се, ще е прекалено наивно да смятаме, че сме единствените на този Свят.

Хокинг отговарял не само на научните въпроси, но и на личните. На въпроса как той самият се справя с трудните периоди от живота си, физикът дава много красив отговор, като сравнява депресията с черните дупки:

„Искам да кажа, че черните дупки не са толкова черни, каквито всички си ги представяме. Това не е вечен затвор, както всички мислят. От тях има изход, и възможно е, този изход да е вход към друга вселена. Ако чувствате, че сте попаднали в черна дупка, не се отказвайте – от нея винаги има изход.”

Хубаво е да се отбележи, че още през 1963 година физикът е бил напълно парализиран и лекарите му давали най-много още 2 години живот. Но въпреки диагнозата, ученият не само че оживява, но и до ден днешен продължава да прави открития, да пише книги, да чете лекции и да дава вяра на всички, които са в неговото положение. Създава семейство, има деца и с нищо не показва, че се е отказал от битката, наречена „Живот”.

И като се замислим, неговият съвет действа безотказно. От всяка ситуация има изход, няма да напомням, че дори и в края на тунела има светлина. Но тук, освен светлина, има друга вселена, а с нея най-вероятно има и друга реалност, други хора, друг живот. Не Ви ли е интересно да надникнете в тази друга реалност? Защо трябва да абдикирате преждевременно?

Депресията не е градивна. Тя ни кара да затъваме все повече, докато накрая не се откажем. Депресията е тежка, когато няма с кого да бъде споделена. Депресията е трудна за преживяване, когато човек е сам и не приема чужда помощ.

Но какво е интересното? Депресията се среща често в България и това нерядко води до самоубийства. А причините? Пари. Кредити, заеми, хора, които си искат своето. Това е едната страна на монетата. В бедната България, в която все още голяма част от хората живеят на ръба.

А какво има от другата страна? Смятате, че с парите всеки проблем може да бъде решен? Е, не сте познали. Да вземем за пример хората от Скандинавските страни. Безспорно са богати. Безспорно са осигурени. Но това не пречи да са едни от най-депресираните хора, които често се самоубиват. Причините? Лошият климат, рядкото слънце, забързаното ежедневие "дом-работа". И най-вече това, че когато човек е удовлетворен материално, за него се появяват нови проблеми. Не сте ли се усещали? Имате проблем, той се решава, но веднага си намирате нов такъв, който продължава да ви тормози? Така е и при тях. След като са удовлетворени материално, те усещат, че не това е най-важното, искат да са удовлетворени и духовно, и емоционално.

Затова не съдете държавата, че заради нея сте депресирани. Причината е в самите нас. И вместо да навеждаме глави и да се примиряваме, трябва да не забравяме, че от всяка ситуация има изход. Само от смъртта никой не може да избяга, но ако сме живи и четем това – все още за нас има надежда! Защото всяка черна дупка може да се окаже път към нова Вселена. 

Настъпи и 2016-та година. Започнаха се и модерните „конкурси” за първо бебе на БЪЛГАРИЯ. Всеки град си излъчи свой своеобразен победител. Е, да, но това, което аз забелязах ме втрещи.

Pixabay.com

Може би си спомняте  майката на „бебе 2015 година”, която избяга от бургаската болницата часове след като роди детето си. Очаквано или не, тя се оказа от ромски произход. Ромите продължават да живеят  благодарение на децата си, а образованите хора (българи или цигани) продължават да имат само по едно, максимум две, защото ниските заплати, разумът и данъците не позволяват да имат повече. Защото тези данъци отиват за „онези”.

Няма да повтарям проучвания, доклади и какво ли още не на статисти и изследователи, които казват, че до 2050 година българи няма да има, или ще ги има, но ще са само към милион, за сметка на циганите. Българи ще има, но просто ще са разпръснати по света (в най-лошия случай). И не разбирам кога на някой ще му хрумне да спре тази "хуманна" социална политика, която претопява нас, образованите и отговорните хора. Но справедливост винаги има – дори и след смъртта. Както и да е. Досега никоя държава не е изчезвала, заради демографска криза. Да се надяваме да не сме първите.

Покрай празниците прочетох няколко отделни статии, които реших да синтезирам на едно място. Те отразяват действителността, която изглежда плашеща. Не си измислям нищо, може и сами да проверите. Нека прегледаме някои първи бебета на България в различните градове.

Петрич: Майката е на 14 години. За щастие това е първото й дете. И тя е на седмото небе от радост. Виждате ли нещо нормално в цялата картинка? Аз лично – НЕ. След  10 години колко деца ще има това момиче? Мисля че се досещате, че детето и майката не са от български произход.

Бургас: Майката е на 17 години. Бебето е момиченце и се казва Веска. То е високо 48 см., тежи само 2.200 кг. Хубавото в цялата ситуация е, че майката учи задочно в химическия техникум в Бургас.

МБАЛ – Шумен:  Момченце, ПЕТО за майката, която е от Шумен. Не съм видяла някаква допълнителна информация, но фактът, че е 5-то подред ми говори нещо...

Хасково: Бебето се казва Божидар (безспорно е, че името е чудесно), но то е родено от 23-годишната си майка, за която това е ЧЕТВЪРТИ син. Правете си изводите.

Пловдив: Илкай и Ибрам. Това са първите бебета на град Пловдив. Също и Бойко, за който съм писала и по-надолу.

МБАЛ Пловдив: Първото бебе е момиче. Малката Малина е ШЕСТОТО дете в семейството на 25-годишната майка от ромски произход от село Трилистник. Последното бебе, родено през 2015 г. в МБАЛ "Пловдив" е момиченце и е първото дете на 15-годишна майка от град Раковски. На същата възраст (15 години) е и жената, родила момченце, което е предпоследното дете в МБАЛ "Свети Георги" за 2015 г.

Кюстендил: Момченце. Елисей. Родено е от 17-годишната си майка.

Сливен: За първото нямам информация, но за последното – познатата схема. Момченце, родено от 17-годишна.

Разград: Малкият Светломир е роден от 19-годишната си майка, за която това е 2-ро дете.

Добрич: Първото бебе за града е момиченце. То е 2-рото дете на 16-годишната майка. Последното бебе за града е момченце, чиято майка е Нурхаят Хюсеинова.

Асеновград: Бебето се ражда едва на 4-ти януари. Тя е момиченце и се казва Дуру, чиято майка е Зелиха Фикрихалил.

Ловеч: Момиченце е първото бебе на Ловеч, което е родено от 19-годишно момиче. По-голям смут внася майката на последното бебе за града - това е 33-годишна жена, за която това е ДЕВЕТО ДЕТЕ. Друго родено дете, малко след първото за годината в Ловеч е на 16-годишна майка.

До тези новини достигнах чрез малка (не ми се иска да правя по-сериозна) справка с интернет. Аз бях неприятно изненадана да установя, че почти във всички по-големи градове в страната масово раждат непълнолетни момичета, които в никакъв случай не могат да дадат на детето си нужното възпитание. А съм сигурна, че нямат и това желание. За тях това просто е поредното „нещо”, което ще им даде нови 37 лева. Нямам против това хората да раждат деца, но нека бъдат отглеждани подобаващо. Нека целта, с която го раждат е да дадат личност на обществото, а не поредния престъпник, паразит и каквото там се сетите.

И все пак не за всички детето е средство за допълнителни 37 лева. Някои имат и по-големи желания – жилище. Това са родителите на новогодишното бебе Бойко, кръстено на премиера (с надеждата той да им подари апартамент). Дете е на 20-годишната Златка, която има още 2 други деца и живее в незаконно построена колиба на брега на р. Марица с мъжа си, с когото всъщност нямат брак. Безумие. 

И имайте предвид, че това се случва в един ден от годината. И че това са големи градове. А какво става през другите 364/365 дни? А какво става по селата? Защо не уточниха колко от тези почти 60 000 деца, родени през 2015 година са от български произход? 

Пожелавам здраве на всички родени деца и нека израснат достойни хора, разчитащи на себе си и мислещи за благото на страната си. 

Творческият период на Гео Милев съвпада с множество социални проблеми в България. Това обуславя и основната тема в творчеството му. Миналият век остава паметен с многоликата страна на войната, човешкото отстояване на свободата, изборът между новото и старото. Навлизат нови движения, предимно свързани с политиката, при което човекът трябва да избере това, което е по-доброто за самия него. След участието в Първата Световна война, България е изправена и пред вътрешни междуособици в страната – Септемврийското въстание. Именно то дава тласък на Гео Милев да напише своята поема „ Септември”. Авторът изразява своя лична позиция, което пък успява да го направи и съпричастен към случващото се към народа. А народът е най-голямата жертва и всъщност „модерната душа”, поради различията във вътрешния и външния Свят не може да покаже пълния си потенциал. В „Септември” народът оказва съпротива, извоюва правото си на избор, на лична свобода. Гео Милев, като съвестен гражданин, а и като пряк свидетел на случващото се успешно успява да пренесе читателя от 21 век във време на въстание.

Поемата „Септември” от Гео Милев има социален, политически, митологически, дори и образователен характер. Но човекът, като основен двигателна Света, като чувстващото и емоционалното същество стои в центъра на всички събития, народът, чрез своите желания и стремежи се превръща в едно цяло – силно и безспирно. Образът на народа в случая е представен като част от „всичко” в поемата. Той е само помощник в пълното разбиране на творбата, но определено е най-яркият образ в поемата, защото със своя вик и вой остава „чут” и запомнен.

Още с началото на произведението се въвеждат основните идеи.

„Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.”

Тук веднага още от първия ред може да се групират думите нощта – мъртва и утроба - ражда. Нo в самата поема те са разменени. Нощта ражда, но всъщност от нощта се носи страх, смърт, докато раждането се свързва с новото, с деня. Мъртвата утроба пък не би могла да се свърже с раждането, защото нищо не би могло да се роди от мъртвото, от изчезналото. Нощното раждане е незабелязано, нощта е тъмна, безкрайна, именно затова от нея се ражда и вековната злоба на роба. Вековността и безкрайността могат да се приемат за синоними, а зад ”роба” стои народът. Тук дори не става дума за робовладелческо общество, а просто за противоречието между народа и властта. „Пурпурнят гняв” пък е израз на властта, т.е. показва до каква степен всъщност е нараснал гневът им. Не случайно той е и подсказан чрез епитета „величав”, което още повече подсилва гнева на хората. С това си четиристишие, Милев всъщност въвежда читателя в света на тиранията. несправедливостта и омразата.

По-нататък в поемата е много добре изградена същността на народа. Но отново нощта е застъпена „Дълбоко сред мрак и мъгла” – освен мрака, мъглата също допринася за настроението на „Септември”. Освен за настроението, мракът служи и за фон на „нарисуваната” картина на автора. Интересно е как в тъмнината се забелязва местоположението на отделните групи хора, намиращи се:

„...из кални паланки 
села 
градове 
дворове 
из хижи, колиби 
из фабрики, складове, гари 
хамбари 
чифлици 
воденици 
работилници 
юзини 
заводи:”

С изключителната си детайлност, Гео Милев придава по-ясна представа за многобройността на недоволния народ. Това всъщност е и истинският народ – обхваща всички – и работници, и селяни и граждани. Единствено „висшите” ги няма. Все едно авторът набляга на факта, че народът е тук, на земята и го подсилва с по-нататъшно конкретизиране:

„...през камънаци 
вода 
мътни вади 
ливади 
нивя 
лозя 
овчарски пладнища 
глогини 
изгорели стърнища 
трънаци 
блата: „

Всички тези „обекти” са пряко свързани с природата, със земята – те са нейни образуваня, нейните деца. Лозята, градините, нивите пък са тези, които дават плодовете, но тези плодове се раждат предимно заради грижите на народа. Изключителната връзка между народа и земята се наблюдава и в продължението на творбата, а именно чрез описанието на самия народ:

„...кални
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
бесни”

Тези определения биват свързани с труда – хората са измършавели от труд, загрубели са, дори авторът не пести епитети, които правят народа леко неприятен. Освен неприятния им външен вид, хората са и с ужасни човешки качества. За това подсказва още и самото начало, което разгръща злобата им, която после е допълнена от „прости, диви, гневни, бесни”. Това описание пък говори за тяхното първично въоръжаване, защото „диви” веднага ни препраща към първобитното общество. Народът ни е:

„...а с прости тояги, 
шопи със сопи 
с пръсти 
с копрали 
с търнокопи 
с вили 
с брадви 
с топори 
с коси”

Изглежда гневът на народа се е наслагвал, докато не е избухнал, под формата на въстание. Това въстание идва неочаквано, то е импулсивно, не е подготвено, „а ръцете – не с бляскави шпаги”.

Просто търпението достига своите граници и когато ги преминава, то се преражда в един див народ, обединен от викове и вой. Отделно те не представляват нищо, те са едни изтерзани човеци, но заедно те са „неудържими, страхотни, велики: Народ”

Тук обединението създава силата и в цялата първа част на поемата се характеризира образът на отделния човек, който, събран с други, като него образуват един народ!

Втората част от поемата е резултатът от надигането на народа. В нея се крие символът на слънчогледите. Те „погледнаха слънцето” тоест нощта си е отишла, настъпил е нов ден. Появяват се положителни чувства, добро настроение, което веднага изчезва. От слънчогледите, които гледат слънцето и които са символ на надеждата за нещо по-добро, те се превръщат в слънчогледите, паднали в прах. Гръмовете, ударите и куршумите убиват добротата, надеждата и желанието за борба.

Това проличава от третата част на произведението, където народът е унижен, по-нисш от просяк, останал без мозък и нерви. Той няма нищо – както материално, така и духовно. Народът остава без мозък, тоест вече не мисли за нищо, което би могло да му се случи. Дори и „без мозък”. идеята за въстание е толкова застъпена в главата му, че той въстава/

„...- и писа със своите кърви:

       СВОБОДЕН!”

Желанието за свобода е неимоверно голямо, вярата още не е напуснала унижения народ.

„Глас народен: Глас Божи” – първата фаза към свободата е изпълнена – народът е на лице, той е обединен от вярата си и волята си за по-добър живот. Смелостта им е толкова голяма, че дори граничи с дързостта.

„Пред нас е смъртта – о нека!”. 

Хората не се страхуват от най-лошото, защото вярват, знаят, желаят го. Смятат,  че не са сами, Бог е с тях, а той е всеможещ и може да ги спаси – ако не в този свят, то е отвъдния. И така въоръжени с вярата и силата на обединението, народът ликува при факта, че е месец Септември. Дори сам го определя като месец на кръв, но и на подем. Хората знаят, че кръв ще има, но Бог ще им помогне да достигнат така желаната си мечта.

Петата част от поемата е допълнение към първата. Разликата е там, ч в първата част е самата подготовка към великото дело, тогава есе образува народът, докато петата част е самият резултат. Народът въстава – отново с чук в ръка, със сърп сред полята. Подготовката е само емоционална, оръжията са все още техните подръчни материали. Мракът и мъглата са заменени от главата и студа. Основното допълнение към петата част е извадката от народа. Хората, които всъщност не присъстват в народа са ясно изброени, но читателят трябва да проявява особено внимание, тъй като едно отрицание „не” би могло да даде напълно грешна представа за поемата.

Всички тези:

„...(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)” са приведени под едно общо. Те са колкото различни, толкова и еднакви. Те са „елитът”, „другите”,, пълната противоположност а простия народ. Докато народът е по ниви, лозя и води, другите са «въздухоплаватели», те са над земята, те са във въздуха, нямат връзки с народа, а го гледат отвисоко. Гео Милев отново подчертава състава на народа, чрез отделни епитети, човешки състояния и «професии». Но и тук има преминаване от единичното към общото - «хиляди маса народ». Хилядите вери, воли, диви сърца и черни ръце копнеят за народний възход и светъл живот. За числеността на разбунтувалите се хора говори «цялата в трепет и смут разлюляна страна». Туй е използвана думата «страна», а не «земя», защото авторът може б иска да намекче, че в смут потъват всички, които управляват страната, тоест «другите». Ако се върнем в началото на произведението, където «нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба» и ако погледнем и към края на пета част н» на бурята яростен плод», то може да се окаже, че всъщност мъртвата утроба е дала своя яростен плод, породен от злобата.

След като народът е обединен и с ясна цел, на него не му остава друго, освен да започне решителната си битка. Но битката тук е наречена «трагедия», тоест народът е подготвен за евентуален провал. И наистина така се и получава.

Осмата част започва с «Първите паднаха в кърви» и разкрива ужаса на един народ, на «разбитите селяни», «бягащи в ужас на всички страни». «Платени войници» и «разлютена милиция», които всъщност са част от другите убиват всички «бунтовници», за да осигурят спокойствие на висшите, на самите тях. Какво е смъртта на някакви селяни, какво е писъкът на изплашени баби, деца и жени? Нищо. Гневът на народа и гневът на другите се среща лице в лице, но земните, обикновените хора не съумяват да се справят с куршумите и картечниците. Първоначалната мощ и неудържимост на народа угасва. Изходът е само един: «Всеки да си спасява живота.” Тук не може да се говори за тези възвишени постъпки, познати от историята – смъртта заради Родната не е застъпена като мотив. Може би хората прибягват до спасение, защото само ако останат сред живите ще могат да продължат борбата си против управниците. В крайна сметка септември се оказва наистина кървав. След тази „буря” настъпила в страната, всичко стихва, отминава.

„Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.”

Настанала е тишина, буквално се наблюдава мъртвешка тишина. Но дали и мирът е настъпил? Смъртта на хората не гарантира мит, защото те са отново тук, отвъд, с Бог. И сега мъртвите им тела се превръщат в жертвопринушение на боговете, като символ на благодарност.

В края на поемата, Гео Милев разкрива всъщност истината за убитите, за жертвите. Мъчениците, дори и мъртви, реват. Жертвите са „безброй” и се чува викът им, биещ по ушите „ти”, като под „ти” могат да се приеме както властта, така и самият Бог. Дори и от отвъдния Свят народът не седи безучастно, той не се е превърнал в някаква висша сила, която единствено да наблюдава случващото се отвисоко. Народът е разочарован, той пряко задава въпроса си: „Кой излъга нашата вяра?” Този въпрос е отправен към този, който ги чува и виковете на народа бият ушите му. Но този някой не отговаря. Той мълчи, което се приема като незнание. „Ти мълчиш? Не знаеш?” Вярата в народний възход е изпарена, волята е убита. Сега народът знае какво иска, с ясното съзнание,че целта му е „Долу Бог!”. Бог е на небето, мъртъвците, като напуснали телата си имат възможността да се възкачат до небето. „Хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето” – след неуспеха на хората на земята, те опитват и имат вярата, че ще могат да превземат отново и чрез мир, а чрез щурм небето. Тук идва и въпросът дали Бог всъщност е наистина Богът, познат на вярващите. Гневът на народа успява да запрати мъртъв надолу Бога, време е за справедливост, за прекъсване на тиранията. Зад „Бог” тук се крие властта, управляващите. Викът „Долу Бог!” е всъщност „Долу властта”. Хората отново са обeдинени, но този път решителността наистина е налице, за което говорят „небесните мостове/високи без край’. Тези мостове всъщност са недостижими, защото са високи без край, т.е дори не се и виждат, тъй като са в далечината "в безкрайността". Но и това не може да спре разбунтувалия се дух на народа.

„...с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.„

Отново хората използват обикновени материали, което подсказва за силата на волята за справедливост. Гео Милев предлага един положителен финал, обнадеждаващ ни за бъдещето. Снемането на блажения рай длу върху печалния земен шар е символ на идващото блаженство и щастие за земните хора. Народът всъщност извоюва своя лична независимост, свобода. „Без Бог! без господар”. Освен чисто човешката свобода, характеризираща се с повече права, човешкият живот ще се превърне единствено в един безкраен възход. Дори кървавият септември ще бъде май. Септември, месецът на падащите лиса и упадъка ще се превърне в май – месецът ще , в който всичко разцъфва, слънцето стопля природата, а и хората. Добрината нахлува. За финала Гео Милев избира „предсказанието”, че „Земята ще бъде рай – ще бъде”. Но всички планове за възход са предхождани от частичката „ще”. Тук се появява несигурността, съмнението и въпросът „дали пък това наистина ще се случи?” Поемата вдъхва позитивизъм, но ако все пак човек се загледа, позитивните мисли биха могли да се заместят със съмнението. Въпреки повторението на „ще”, Милев успява да създаде едно настроение за справедливост и оптимизъм.

Поемата „Септември” разкрива няколко различни лица – това на народа, това на властта и това на поп Андрей. Основният сблъсък е между народ-власт, с което авторът иска да покаже един друг туп конфликт, един сблъсък на интереси на хора, от една държава. Те всички са един вид братя, но това не пречи да се породи несъгласие. Гео Милев има за цел да изясни как народът, който винаги се приема като безгласен и безправен, може да достигне мечтата си, може да наддаде вик и да се радва на справедливостта. Поемата вдъхва увереност в доброто и заставя читателя да се замисли за волята и вярата на прадедите си и да си вдъхне доза национална гордост.

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач -

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

Произведението на Христо Смирненски „Старият музикант” показва един нов свят, непознат за повечето от нас. Самият музикант може да се приеме за една малка звезда във Вселената, на която никой не би обърнал внимание и която се слива и дори се губи в пространството. Смирненски в творбите си показва и поражда у читателя явно състрадание и съпричастност към отделния човек, бавно изчезващ сред шумната, пъстроцветна тълпа.

Първата строфа на стихотворението е въведение към сюжета. Творбата звучи като история, като разказ, с последователни действия. Наблюдава се сюжет, с начало и край. Ако се върнем към първата строфа, тя може да бъде приета като експозиция. Въвежда се героят – Старецът. „Все там до моста приведен седи” – това говори за неговата немощ и отчаяност. Той е гост в този свят, седящ, приведен, а приведен е човек, сломен от живота, безсилен, без воля. Отхвърлен от обществото, Старецът „все там” стои. Тук авторът може би няма предвид единствено физическото му състояние, но и емоционалното, т.е. не се наблюдава никакъв прогрес, нито пък движение. Дори и лъка, който тегли се движи „полекичка”, което отново обуславя застоя в живота му. В тази творба Смирненски показва как човек оможе да бъде сам сред другите. Освен въведения герой, съществува и друг такъв – „черната старческа мъка”. Но мъката не се крие в него, той не задържа това си чувство в себе си, а напротив – тя бди над него. Глаголът „бди” по-скоро би прилягал на сцена на майка с детето си, която бди над чедото си, която го закриля и не допуска нищо лошо да се случи, но ако се върнем към творбата, тук мъката „ревностно бди”, тоест това чувство на отчаяост “закриля" Стария музикант от положителните емоции, от радостта на оставащия му живот. Това опазване е свързано и с ревността – все едно мъката до такава степен е обзела героя, че не допуска никой до него, особено съперницата си – радостта. Въпреки че в първата строфа не се изяснява кой точно седи приведен до моста, това става ясно от самото заглавие. То подготвя читателя и го кара да прави мигновени асоциации с музиканта, споменат в заглавието.

Във втората строфа се въвежда образът на масата. Сега, освен стареца и бдящата над него мъка, имаме и нещо живо, бурно, кипящо – това е животът на „другите”, безучастни в съдбата на Стареца. Но дори и те не бива да бъдат винени, защото животът им протича „в грижи и горести вечни”. Вечността, като синоним на безкрайното, ясно говори за това, че грижите и горестите не ще свършат, което пък от своя страна обуславя и едно черно, безперспективно бъдеще, от което може да ги спаси единствено смъртта. По-нататък втората строфа споменава и «пъстроцветните шумни тълпи», които чрез епитетите «зли и далечни» веднага влизат в противоположност, дори и отрицание. Първото отрицание е в пъстроцветни – зли, тъй като злото веднага ни кара да си представим черния цвят или пък други тъмни краски, а «пъстроцветни» от своя страна се асоциира с радостта и свежите цветове. Следващото отрицание е свързано с епитетите «шумни-далечни». Шумът говори за доловен звук от тълпите, но ако те са далечни, не би могло да се чуе шумът. Тълпите, освен далечни в пространството, могат да бъдат и далечни, като откъснати от Света, вглъбени в собствените си грижи.

Третата строфа от стиха на Смирненски конкретизира и времето – както като част от денонощието, така и като сезон. Конкретиката дава възможност за по-голяма образност, което пък спомага за една по-голяма удовлетвореност у читателя. Привечер е. Преходен момент към настъпването на нощта, която от своя страна крие непознатото, страшното, Смъртта. «Траурният здрач», който се спуска отново, говори за Смъртта, може би загатва за издаването й. Тя е черна, но снегът, който завалява е ситен и не може да я прикрие с белотата си. Снегът и вечерта се превръщат в съюзниците, способни да спрат горестния плач на цигулката и да накарат стареца да стане. Ставането му е немощно, отново безсилно и почти невъзможно. Той е слаб и крехък – както и цигулката, чийто звуци се асоциират с плата. Като цяло, този музикален инструмент се характеризира с нежни звуци, способни да бъдат уловени само от малцина. Освен това струните на цигулката лесно могат да бъдат повредени, което пък би могло да се свърже и с крехкия, лесно нараним старец.

Произведението продължава със стъпките на музиканта.

«... прегърбен той пристъпя едва». Стъпките са бавни, мудни. Външната му характеристика «прегърбен» прави стъпките още по-трудни, дори и невъзможни. Той е сломен – от мъката, от снега, от спусналия се траурен здрач. И наистина, едва правените стъпки подсказват за по-нататъшното развитие в строфата: «Спира се тук-там и стене». Той не спира просто да отпочине, но и да стене. Този отзвук говори за неговото недоволство, умора, но и за личното примирение.

В четвъртата строфа като цяло има прогрес, повече действие – докато в третата строфа старецът става, то в четвъртата той вече пристъпя. В третата строфа «ситен снежец завалява», а в четвъртата «шепнат му злъчни, невнятни слова/зимните вихри студени». От безобидния ситен снежец, стават вихри студени, нашепващи слова, отново напомнящи за предполагаемото идване на Смъртта.

По-нататък в произведението се описва още по-образно времето, картината. Смирненски много добре  успява да «нарисува» заобикалящата стареца обстановка. Мостът, тълпите, траурният здрач, ситният снежец и вихрите студени са само част от помощните думи. Сега, в пета строфа той продължава със «скованата в мраз висина», което най-добре разкрива колко всъщност студено е. Щом висините, на които е присъщо да е студено, мразовито са «сковани», какво остава за един немощен старец?

Облакът е тънък, той се губи, няма я плътността и устойчивостта. Той скоро ще изчезне, както ще изчезне и Музикантът, именно – постепенно, докато накрая не се загуби някъде в пространството. Но дори и „загубен” не е правилно употребено, защото загубено е нещо или някой, който е търсен, докато героят е сам, без никой, който може да го разбере, или дори да го съжали. Той е жертва на съдбата си, остава без име, с което да бъде запомнен. Запомнен може би ще остане от луната, но и тя е „печалба”, тъжна. Луната е одухотворена, „хвърля му поглед”, което звучи като небрежно поглеждане остро, бързо и дори изпълнено с негативни чувства и високомерие. Самата тя е фосфорно бледа, и тя като облака е полуизчезваща, но за разлика от него тя е "печална” и „фосфорно бледа”, което може да я присъедини към съдбата на стария музикант. С настъпването на деня луната ще изчезне, но отново ще се появи по-късно и отново ще хвърля поглед върху някоя друга безименна душа, сама в големия град, отритната от тълпата.

Във финалната строфа, която играе роля и на епилог най-накрая се случва това, за което читателят отдавна е подготвен – идва смъртта. Но тя не се изправя пред него, а „зад гърба му пристъпя”, тоест смъртта му е изненадваща, Старецът не е подготвен за нея, тя „пристъпя”, което прави действието по-мудно и тайно. Смъртта е описана като „кървава и много ръка” – кървава, заради предназначението си да прибира душите, а телата всъщност биват прибирани от „другите”. Но в случая другите са някъде там, безучастни и неспособни да се откъснат от грижите си вечни. Кръвта, освен това е и червена, а червеният цвят е символ на могъщество, власт. Следователно смъртта властва над човека, а в случая тя е и много тъка. Това говори за голямото й желание да обгърне стареца с многото си ръце, за да не може той да се отдръпне. И наистина, той е прибран от нея, той изчезва, остава единствено цигулката, на която Смъртта „тегли полекичка лъка”. Смъртта тук се явява като Спасителка. Единствено тя не е безучастна в съдбата на Музиканта, единствено тя го прибира при себе си. В Света му съществува единствено той, сам в самотата си и неволите, без човек, към когото да се обърне. Единствено цигулката, чрез „горестен плач” подсказва за тихия вик на Стареца, зова му за помощ или поне за внимание. Освен че е сам сред другите, Старият музикант е и сам сред Света на другите. Той не е приет, не разбира заобикалящия го Свят и е белязан с едно несигурно съществуване. В такъв случай единственият начин да избягаш от всички нерадости е Смъртта. Тя е единственото спасение, което може да очаква Музикантът. Най-лошото е, че както той, така и много други безименници се спасяват чрез Смъртта. Съдбата на Стария музикант не  е единствена, не е и уникална. Тя е подобна на много други съдби – бледи и постепенно угасващи. Яркост в стихотворението липсва. То е изпълнено единствено с черни, печални картини, със студенината на зимата и с тъжни звуци. 

Стихотворението пресъздава идеята за самотата, дори ярко я илюстрира, като плавно и неусетно показва как угасва един живот и може би символично произведението завършва с „тегли полекичка лъка”, както и започва, за да подскаже за евентуално повтаряне на събитията; образуваната кръгова композиция подсеща за кръга, омагьосан и безизходен, който се върти вечно и единствено спасение от този омагьосан кръг е той да бъде прекъснат, за да не се наблюдават безконечно съдби, подобни на обрисуваната от Христо Смирненски.

Поезията на Никола Вапцаров дава един различен, но в същото време напълно реалистичен поглед към Света. Въпреки че преживява множество трудности в и без това краткия си живот, младият поет не се оплаква, а напротив – съумява да съчувства и на другите, на хората около себе си. Като един пролетарски поет, Вапцаров създава в мислите с един утопичен Свят, в който вярата в справедливостта остава жива, независимо от случващото се. В творчеството на Никола Вапцаров често срещан е мотивът за човешката диша, която е изследвана, заедно с нейните чувства и желания, т.е. е индивидуализирана. Ярко се разграничава „аз” и „те”, като конкретика невинаги има. Друг често срещан мотив е мотивът за саможертвата, но не тази саможертва, ненужна на никого, а тази, имаща някаква цел. Дори и да не е особено приет и популярен тогава сред литературния елит, Вапцаров остава запомнен с много от стиховете си, като и до ден днешен се чуват откъси. Например „Живот ли бе – да го опишеш?” или пък „Борбата е безмилостно жестока”. Това всъщност показва до каква степен са въздействащи словата му, звучащи иначе ясно и лесно разбираеми. Множеството мотиви, които той включва, показват разнообразна неговата лирика, а всъщност сякаш стиховете му са все с историческа насоченост, също и свързани с тежката борба, отнемаща животи.

Въпреки „мъка ненаписана”, у автора остава и нещо единствено смъртта би могла да отнеме – а именно – вярата. Тя е тази, която крепи човека, която му дава надежда за по-доброто съществуване и дори тази, която събужда дързостта у хората. Стихотворението „Вяра” илюстрира чудесно своята мощ и вдъхва увереност, „че утре ще бъде/ живота по-хубав,/живота по-мъдър?”

Вярата в живота е увереността за по-светлото бъдеще. Творбата на Вапцаров „Вяра” ясно разкрива същността си, въпреки че не веднага преминава към главното. Началото започва с типичните действия за един обикновен човек – дишане, работа, живеене. Но тук идва и нещо, което е характерно единствено за творчески настроения човек – „и стихове пиша”. Поетите са мечтатели, в повечето случаи те таят вярата за по-доброто живеене, в което цари спокойствие и справедливост. Тук, именно това писане на стихове загатва за това, което следва. Не е отбелязано какви са тези стихове, но звучи все едно не са професионални „тъй както умея” ги пише, без да се обвързва с някаква тематика.

Още със самото заглавие „Вяра” на читателя му се „подсказва”, че ще стане дума за нея. Освен това, заглавието по някакъв начин ни кара да свързваме всеки ред, всяка строфа с вярата. По-нататък е използвам мотивът за тежкия живот, с който трябва да се борим. Наблюдава се смислово повторение на „тъй както умея” и „доколкото мога”. Тогава излиза, че лирическият герой не е „професионалист” и в начина, по който живее. Наблюдаваме и противоречие – „С живота сме в разпра,/ но ти не разбирай, / че мразя живота.” Излиза, че героят ще обича живота, дори и да умира. Звучи все едно тази обич към живота ще е вечна и дори смъртта не ще може да я съкруши. Стихотворението върви от смъртта към оживлението. Представата за смъртта, която не би убила любовта към живота е заместена с протеста към „тях”, към „злодеите” –

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!”

Сякаш се пробужда нов живот – живот без граници, сякаш вярата се е събудила. Дотолкова се отварят нови хоризонти, че се споменава за небе, ракети, дори и далечна планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Гъделът, като чувство, е смесено. От една страна е леко неприятен, от друга пък те води до изтръпване, дори и до състояние на вътрешна наслада. Именно това толкова странно чувство изпитва и лирическият герой, когато гледа към небето и когато всъщност чувства живота, „че още ще бъда”. Звучи така, все едно всичко е пред него, но къде е мястото на вярата? Ако можем да я открием, то тогава е уместен и въпросът в какво е скрита тази вяра? Първата част на Вапцаровото произведение мълчи, то единствено подхвърля идеи, които ние невинаги успяваме да уловим. Въпреки това догадки не липсват, но ако наистина съществуват, то не напълно се избистрят с втората част на творбата. Тя е по-конкретна, уточнява за каква вяра става въпрос и всъщност пояснява защо стихотворението носи и това заглавие. Лирическият герой все едно води диалог с някого, но с кого – не става ясно. Разбира се единствено, че този или тези хора не са положително настроени.

"Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера"

Тук героят поставя събеседниците си в определена ситуация, изправя ги пред момент, в който дори малка частичка от вярата му е отнета. Ясно за всички е колко голямо е едно пшеничено зърно. Тогава идва и въпросът колко всъщост е голяма тази вяра, щом би било толкова фатално едно пшеничено зърно, че „бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.”. 

Вероятно проблемът не се крие в това колко вяра таи лирическият герой, а колко важна е всъщност тя. Толкова значима, че дори и мъничко да му вземат това „пшенично зърно”, вяра има огромно значение за него. Тази вяра е негова, той я чувства толкова своя, че не дава никой да припари до нея. Тя е свещена. Изглежда така, все едно в лицето на вярата е превъплътено дете, а лирическият герой е майката, която не допуска и косъм да падне от чедото й.  В противен случай тя би се превърнала в ревяща от болка, ранена в сърцето пантера. Ясно е, че сърцето е жизненоважен орган, който особено в литературата има важна, сантиментална символика. Сърцето е това място, което бива сразявано при някаква душевна болка Такава именно би била и болката на въпросния Вапцаров персонаж. Следващите стихове говорят за човек, изгубил своята вяра. Отмъкването на това «пшенично зърно» се явява «грабеж».

„Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.”

Добива се една яснота за ситуацията и за важността от факта ялата вяра да бъде непокътната. Нецялостта е символ на незавършеност, на половинчатост. Нищото означава пълна празнота, а можем ли да кажем на някого „нищо”, ако той има чувства, мисли, емоции? Още повече той притежава и някаква вяра, дори и непълна, която е достатъчна, за да го извади от положението му на отчаяние и себеотричане, защото да се наречеш „нищо< означава да отречеш самия себе си. От пълното отчаяние се върви към положителното. Вярата се връща, въпреки че тя не си е и отивала, тъй като е важно да обърнем внимание на факта, че това са само догадки – „да кажем”, „бих ревнал”, „ще бъда разнищен”, „ще бъда аз нищо”. Всички тези изявления са свързани с бъдещото, но несигурно бъдеще. Те са евентуална последица от евентуално отнемане на вярата.

По-нататък във „Вяра” лирическият герой продължава с предположенията, но този път той взема друга гледа точка – тази на смелия, несломим човек, със своята вяра, която не би могла да бъде отнета, а напротив – тя би била защитавана!

„Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?”

Още с началото на строфата сякаш има обръщение към някого – „може би искате/ да я сразите/ моята вяра / във дни честити”. Вярата, за която става въпрос вдъхва оптимизъм за идния ден. Под хубавия живот вероятно се разбира едно спокойно, дори красиво ежедневие. Прави впечатление, че е използван „по-хубав”, а не просто „хубав” живот. Това намеква, че и преди животът е бил достатъчно ценен, хубав и мъдър. Звучи така, все едно всяко следващо „утре” ще е все по-добро. Вярата за по-мъдрия живот крие в себе си идеята за постигане на нещо по-голямо, на достигане на по-нереални мечти. Мъдрият и красив живот е всъщност справедлив и хармоничен. В него се постига баланса между мъдростта и красотата, тоест между рационалното и емоционалното. С отнемането на вярата се отнема не само по-красивият и по-мъдър живот, а и самият живот, което показва до каква степен е важна човешката надежда за по-светлото бъдеще. Друг въпрос, който лирическият герой задава към „тях” е как ще щурмуват, като дори използва учтивото „моля”, сякаш иронично. Щурмът, дори и с куршуми не звучи страшно за Вапцаровия герой, тъй като в новото си превъплъщение той е смел и неотстъпчив, а освен това вярата му е дълбоко пазена, тоест защитена.

„Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!”

Ясно е, че никаква броня не може да опази вярата. Тук по-скоро силата на вярата е олицетворена с бронята, през която никой и нищо не може да мине, за да отнеме и частичка от тъй силната вяра. Не случайно е повторено твърдението „няма открити”, за да се наблегне на увереността на лирическия говорител, че все още няма такъв бронебоен патрон, който да мине през въпросната броня. Бронебойни патрони естествено съществуват, но тук, за изящество на изказа, те са използвани метафорично. Цялостният завършек на „Вяра” придава оптимистично настроение, приповтаря мотива за непоклатимата вяра и въздейства изключително силно на читателя.

Никола Вапцаров с творбата си „Вяра” разкрива един нов поглед към жестокия Свят – свят на тирания, на въжето за бесене, на болка. Но има и друг изглед – този на необятния свят, чакащ да бъде изследван, или пък този на синьото небе и „бронираната” здраво в гърдите вяра. Показано е доброто и лошото, но завършекът е положителен, което показва и основната позиция на лирическия герой. Тук е и моментът за нас сами да изберем по кой път да тръгнем и да разберем сами за себе си силата на нашата вяра, а също и устойчивостта й в трудна минута. Това прави творчеството на Вапцаров полезно дори и за съвременния човек, тъй като му представя лошата и добрата страна, а изборът остава актуален и днес, със своите творби и вероятно ще буди интереса и на идните поколения.