Защо престанахме да проявяваме старание? Лесно е. Просто не виждаме смисъл в това. Винаги са ни учили, че в морето има толкова много риба, че тя ще стигне за всички ни. Но сега тази риба е навсякъде – в телефоните, в таблетите, в приложенията. Риба колкото искаш, но никой не иска да я взима. Можем да си поръчаме човек така, както поръчваме храна или техника от интернет-магазин. С доставка. Понякога и безплатна. Близостта се изразява в изпращане на емотиконка. А СМС, съдържащ „добро утро” е същински подвиг! Казваме, че романтиката е мъртва. Възможно е. Нека да осъвременим романтиката, да я пригодим до нашето време. Романтиката днес, вероятно е да сложим телефона на масата и да погледнем човека отсреща в очи. Романтиката съществува, но ние не знаем как тя изглежда.

Pixabay.com

Когато вече сме избрали партньора си, ние все още търсим варианти. Защото имаме избор. Този избор ни убива. Смятаме, че колкото повече шансове имаме, толкова по-добре. Но не е така! По този начин ние никога не се чувстваме удовлетворени. Дори не разбираме какво всъщност е удовлетворението, как изглежда, как звучи. С единия крак ние винаги се намираме още някъде, защото там, зад вратата, има още варианти. По този начин ние постоянно се успокояваме. За съжаление ние не осъзнаваме всичко това, затова често се предаваме. И си отиваме.

От поколения насам ние сме първите, които виждат света толкова безграничен. Moжем всичко – да се пренесем в Африка, да си купим билет. Но не винаги го правим. Вместо това влизаме във Facebook и разглеждаме снимки. Гледаме чуждия живот и дразним себе си. Гледаме места, на които никога не сме били. Хора, които никога не сме срещали. Ставаме нещастни. Правим се нещастни. Не виждаме положителното в нашия живот, не виждаме какво имаме, но пък за сметка на това детайлно осъзнаваме какво нямаме.

Pixabay.com

Какво се случва в днешните социални мрежи?! Кратка историйка. Може дори и себе си да откриете в нея, но дори ако не се откриете, то 100% ще намерите някой ваш познат, или FB приятел.

Имаме си гадже, което много ни обича. Даже е взаимно. „Обичам те”. Да, казахме го, даже го написахме. Следва светкавично разпространение на тази ни любов в интернет. Трябва да покажем колко сме щастливи. Трябва да сменим нашия фейсбук статус. Че как иначе! Започват се десетки снимки „заедно”. Да, може да се карате по 100 пъти на ден, да се обиждате, да имате отвратителни навици, но това остава само между вас. За пред хората всичко е идеално. Идеалната двойка.След това виждаме други такива „щастливи” двойки. Сравняваме се. Добър. По-добър. Най-добър. Никога преди не е имало толкова много варианти на това как трябва да изглежда щастието. Пишем в Google и излиза щастието. Ние сме отчаяни. Никога няма да имаме това, което се показва на екрана. Но ние искаме. Искаме това, което всъщност не съществува. И страдаме, докато не получим това, което желаем (а желаното е невъзможно, несъществуващо). Разделяме се. Защото не сме достатъчно добри, а отношенията не са „идеалните”, които сме видели във Facebook. Отново разглеждаме социалните мрежи. И всичко започва отначало. Поръчка на човек, емоции, СМС-и, любовни снимчици. После отново идва неудовлетвореноието. Та ние не може да се сравним с X. Те са много по-щастливи, вижда се по фейсбук страничката им. И разбира се, отново раздяла. Няма как.Продължаваме да се стремим към несъществуващия идеал, защото той е постоянно пред очите ни. Залъгващ. Разрушаващ.

Решението? Осъзнаване на истинските ни нужди. Ние искаме жив човек, пред нас. А не този на екрана. Искаме простота. Докосване. Искаме живот без like-ове, споделяния и коментари. Дори и да не осъзнаваме, ние искаме дълбока, истинска връзка. Искаме разходка в парка. Искаме да сме уверени в това, че животът ни е изпълнен със смисъл, без значение дали е идеален. Жалкото е, че все още не сме го осъзнали. Но дано го осъзнаем, докато не е станало прекалено късно. Дано.

Wikimedia.org

Последно време често чувам и чета негативни коментари за  хора, които гледат Vip Brother. Гледащите бяхме наричани „прости”, „хора без работа” и какво ли още не. Бяха ми давани съвети, че е по-добре да прочета някоя книга или да се занимая с нещо по-полезно.

Тогава аз започнах да си задавам множество въпроси:

„ Защо тези хора, вместо да недоволстват, да гледат и да обсъждат моите действия, не седнат да прочетат някоя книга?” Нали мога така да подходя? Значи да злословиш и да даваш акъл на някого е по-стойностно поведение, отколкото моето гледане на Vip Brother? Е, не мисля че е така.

„ Защо тези хора толкова много се ядосват от факта, че някой гледа Vip Brother?” Когато гледаш новините или някое друго предаване, този проблем го няма. Но тук изведнъж всички те нападат, сякаш си сторил най-големия грях на Света. Та това е едно предаване, какво толкова?

„ Защо, въпреки че не са наясно кои са участниците, негледащите постоянно имат мнение за разигралите се ситуации?” Тук малко ми прилича на заявлението, че „аз чалга не слушам”. Е, не слушаш, но знаеш коя е Преслава и Луна, нали? Как става тази работа? И въпреки че не ги слушаш, даже знаеш и някоя и друга тяхна песен? Но най-интересното е, че въпреки че „аз никога, ама никога не съм слушал тази, даже и името й не знам”, но в същото време знаете с какво е известна, каква била, с кой била и защо е толкова лоша. Как стават тези неща?

http://vipbrother.novatv.bg/gallery/

И защо аз съм решила да гледам това предаване? Много е просто. Както се казва, това е един социален експеримент. Разликата между Big и Vip е Big, както установих. Участниците в Биг Брадър бяха заети с елементарни, ежедневни битови скандали. Имаше изключително неприлични изказвания, грозни думи и жестове. Но имаше и много стойностни хора. Това исках да видя и аз – да видя как хора, от различни класи и с различни възгледи ще живеят заедно. Установих няколко неща – все още в българското общество няма толерантност към различния, все още сме си диваците от Балканите, а освен всичко друго и без да сме смятани за Vip, ние си мислим, че сме такива. Беше ми интересно и то до самия финал.

Сега пък гледам Vip Brother – още по-интересно! Сложили са ми в една къща хора, които познавам само от телевизионния екран, от интернет и от списанията. Какъв по-подходящ начин да разбера какво значи да си Vip? И аз го разбрах от поведението на хората вътре. Защото разликата между двете своеобразни общества бе огромна – от тук до небето, та чак до Космоса. Не знам на какво се дължи толерантността, спокойствието и постоянната взаимопомощ между Виповете, но тя определено присъстваше. Дали защото повечето от тях са видели „Свят” и знаят как трябва да се държи един човек в обществото? Или просто от страх да не изгубят предишната си слава? Не знам какъв е отговорът на тези въпроси, но за пръв път се замислих, че тези хора, попаднали в тази къща (с някои изключения, дa) не са получили всичко това наготово. Може би и затова са се научили да се държат така, че обикновеният човек да успее да научи нещо от тях.

И не, аз не знам дали Вие гледате тази „глупост”, но аз я гледам и ми харесва. Защото дори и от това предаване можеш да научиш нещо, стига само да поискаш.

Pixabay.com

Съединените американски щати дълго време бяха мечта за почти всеки човек. Но сега нещата се променят драстично. Желанието сякаш намалява, а животът там вече не изглежда толкова розов. Нека започнем с броя на българите в страната. Той не е ясен, но е около 250 000. Вероятно и повече. Тези хора са заминали едно време, сега все по-рядко българите имат тази възможност, а и копнежът не е толкова голям.

Сега вече има друга желана дестинация и тя е Западна Европа. Хем близко, хем парите са добри. Какво му трябва още на българина? Но нещата стават прекалено хубави и САЩ определено усеща стремежа на все повече хора към Западна Европа. Не, със сигурност Америка не се е загрижила за българите. Въпросът е по-глобален. Съединените щати усещат слабата си икономика, резултат от водена дълго време неправилна политика. А и как иначе? Не е лесно да се натрупа дълг от трилион долара, каквото и да е това число. И този дълг расте. Парите се печатат, но ще дойде момент, в който доларът, независимо дали на него ще пише 1 или 100 – той ще има стойност, каквато има и носната Ви кърпичка. Неизбежно е.

Не се споменават и страданията на хората. Не се споменава колко хиляди, дори милиони са останали без къщите си, заради банките. Лихвите се увеличават, а за хората става непосилно да изплащат задълженията си. Америка не е това, което беше и тя го знае много добре. Очевидно е и, че тя става главен конкурент със Западна Европа. И какъв е най-добрият начин да излезе победител? Точно така. Да напълни Европа с нискоквалифицирани, диви, агресивни жители. Това са „бежанците”.

 След като проявява привидна солидарност, защо, след като има население от над 300 милиона души, Щатите приемат едва 10 000 бежанци? Цяла Европа е с двойно по-голямо население, което, според простата логика би довело до извода, че Европа е способна да прибере едва 20 000 бежанци. Но защо те надхвърлят вече 1 милион? И как този милион би се отразил на Стария континент? Пагубно. Защото прииждащите не спират да идват. И ще продължат, защото целта им не е да избягат от войната, а да намерят по-добър начин на живот. Но по лесния начин. Дори и военните конфликти да приключат, те ще продължат.

Pixabay.com

Европа е попаднала в капан, от който ще е трудно да излезе. В интернет е пълно с примамливи, лъжливи статии, в които се говори как Германия дава на бежанците къщи и много пари. Елементарен начин за подлъгване на хора с ниско образование. Всеки трезворазсъждаващ човек знае, че нищо не пада от небето. Всяко нещо трябва да се спечели с труд. Но милите бежанци не се досещат за тази уловка и идват. И получават доста облаги, с които не могат да се похвалят нашите пенсионери, например. За разлика от нелегалните мигранти, обаче, нашите възрастни са работили цял живот, за да получават това, което един бежанец смята, че трябва да получава в петорен размер, и то безвъзмездно.

Животът в Европа става непоносим. Всички държави са притиснати от „солидарни” и “добронамерени” политици, които смятат, че са герои, като пълнят континента ни с нови жители. Не, сред тях лекари и инженери рядко ще срещнете. Те няма да Ви работят. А демографската криза, която е налегнала Европа ще е най-малкият проблем, защото вече ще се деформира в съвсем друга криза. Но това може да се случи само ако продължаваме да приемаме тези хора. Това трябва да спре. Всяка държава се е създавала чрез многобройни битки, труд, смелост и саможертва.

Нима трябва да подарим държавите си на хора, неспособни да защитават своята държава? Право на убежище нека имат жени, деца и възрастни, но какво правят млади и здрави мъже, на по 20 години най-напред в редиците на бежанците?

Дано Европа и големите сили осъзнаят това, което САЩ иска да направи с континента ни и спрат това безумно преселение. Всеки има своето място в този свят, всеки е израснал в определена среда и е неестествено той да бъде „сложен” в съвсем друга културна и религиозна общност. Защото тогава понятието "държава" губи своя смисъл. 

Pixabay.com

Последно време само това се чува – бежанците това, бежанците онова. А кои са бежанците? Няма да се правя на юрист, затова ще обясня с просто думи – тези хора НЕ живеят в страната си, защото имат страх от това, че могат да бъдат преследвани и дори убивани заради своята раса, вероизповедание и т.н. Важно е да отбележим, че този страх трябва да е ОСНОВАТЕЛЕН.

Това е чистата теория. Но понятието за бежанец доста се измени около последните събития. Създаде се изкуствена организация, наречена „Ислямска държава”, след което се създаде и изкуствена война. Е, резултатът са изкуствените бежанци.

Искам да уточня, че проявявам жалост към хората, които бягат от държавите си, за да спасят живота си, а не с някаква користна цел. Днешната ситуация е проста – хора от всички краища на Африка и Азия бягат от „опасните” си родни места, за да се защитят, за да спасят живота си и този на семействата си. Първоначално беше така. Множество сирийци избягаха от ада, в който се намира страната им, за да се спасят. Но след това това се превърна в мода. Тази мода се разпространи и сега, според нашето правило за „бежанец”, война има и в Пакистан, и в Афганистан, Иран, Ирак и къде ли не.

И нека разкажа как бих постъпил аз, ако бях бежанец. И по-точно как би трябвало да постъпи един нормален, разумен човек. Ако аз и семейството ми е застрашено от случващото се в страната ми, веднага бих тръгнал да търся убежище в Европа. Къде ще ида? Няма значение, искам просто да се махна от обстановката, в която съм бил до момента. Искам място, в което няма война, място, в което ще може спокойно да седя и да съм в безопасност. Та нали затова ни е гарантирано правото на убежище?

Но как мисли сегашният бежанец? Искам да живея един хубав живот, но проблемът ми е, че искам да стигна до този живот бързо и лесно. Затова не ми трябва убежище нито в Македония, нито в Сърбия, нито в България. Даже и Унгария не ме устройва. Аз искам Германия, а защо не и Швеция? Няма значение, едно от тези двете ще е.

И дали именно основателният страх е причината, поради която тези хора напират за живот в Западна Европа? Най-голямо учудване за мен бе желанието на бежанците да продължат от Франция към Великобритания?! И ако това не е наглост! Друго мое възмущение предизвика един клип в интернет, при който „бежанците” проявяват характер и не приемат дадената им храна и вода от униформените. Тези „бежанци” демонстративно изхвърляха бутилките. И това са хора, които бягат от войната? Дали те се страхуват за живота си, дали са толкова безпомощни, че изхвърлят храната си? Е, отговорът май е ясен.

Естествено, има хора, които наистина са водени само и единствено от целта да се спасят. Такива хора могат да бъдат разбрани и подкрепени. Всеки има право на убежище, стига наистина да са на лице необходимите предпоставки. Но другите на какво основание имат претенции? Повечето желаят по-добър живот, в което няма нищо укорително. Но не това е начинът, по който може да го постигнат. Има определен ред, който човек трябва да мине, за да получи това, за което мечтае. Има правила, има документи и изисквания, които трябва да се спазват. А сега нещастието на хиляди сирийски бежанци бе използвано за лична облага на други.

И на въпроса дали трябва да изпитваме жалост към бежанците, отговорът сякаш сам изплува в съзнанието ни, без да е нужно да влагаме особена мисъл. Бежанците сами направиха така, че да не изпитваме съжаление към тях. Те промениха смисъла на думата „бежанец”, а с това причиниха много страдания на наистина нуждаещите се!

Pixabay.com

   Уилиам Шекспир, и неговото произведение „Хамлет” се явява като едно от най-добрите произведения, правено по времето на Ренесанса. Уилиам Шекспир си служи не с друго, а именно с житейски опит, което му помага да сътвори много, и най-различни по тип произведения. Трагедията „Хамлет” се доближава до идеята за „трагедия на отмъщението”, с което буди интереса на тогавашните читатели и по-точно зрители, тъй като „Хамлет” е бил предназначен основно за зрителя, защото символ на  Английската Ренесансовата литература е бил именно театърът.

  Със своя уникален по рода си сюжет, „Хамлет” е  една от най-популярните трагедии, както по Света, така и на Уилиам Шекспир, като цяло. Сюжетът не е обикновен, на първо място се поставя реакцията на датски принц, при научаването за смъртта на баща му и неговите монолози помагат на читателя да съпреживяват заедно чувствата на героя. Въпреки, че трагедията е писана в епохата на Ренесанса, Шекспир се докосва и до едни по-нови идеи и нов начин на мислене, благодарение на героя си, който е изправен пред обстоятелствата на една отминаваща епоха.

  Хамлет е герой, който изключително трудно може точно да бъде описан. Всеки човек остава с различно мнение за него. Може би това се дължи на факта, че той е разпокъсан между ценностите на неговите предци и ценностите на по-новото време. От гледна точка на божествените критерии неговата отмъстителност, свързана с родния му баща е напълно оправдана, дори отмъстителността е задължителна, в името на рода. Но Хамлет не действа интуитивно, а напротив. Той, въпреки, че е недоверчив, и дори циничен, притежава интелект, който го кара да изпъкне пред останалите герои. Героят следва някакъв план, чрез който да погуби убиеца на баща си. Той намира баланс между отмъстителност и хитрост, чрез което не излиза виновен, тъй като се стреми към себеопазване. Уилиам Шекспир показва сблъсъка между ужасната действителност и хаоса, който цари в замъка и ренесансовите идеали. Рязката промяна в живота на Хамлет го подтиква към отмъщение. Женитбата на майка му за собствения му чичо го кара да се чувства предаден, както от родната си майка, така и от чичо му, който му отнема и престола. За новия ренесансов човек на първо място стоят доказателствата, а присъща черта на Хамлет е и неговата недоверчивост, което го подтиква още повече към достигане на истината.
  „Тази вечер

Ще има представление за краля;

В една от сцените си то напомня

За обстоятелствата, при които –

Разказах ти – е бил убит баща ми.

Докато трае тя, бъди добър

И наблюдавай чичо ми със своя

най-остър поглед! Ако той изслуша

едно местенце в нея, без вина

да цъфне на лицето му, ще значи,

че оня дух е бил от ада пратен

и че фантазията ми е черна

като ковачницата на Вулкан.  

Хамлет не постъпва по познатия тогава начин, а напротив – той осмисля това, което е намерен да върши и го преценява от човешка гледна точка, а не се води по божествените критерии. Героят не гледа повърхностно на събитията и не се занимава със стари, вечни истини, както са правели хората, все още имащи вече отминаващите стари ценности. Той задълбочено гледа на случващото се и го анализира, тъй като неговият враг, Клавдий, не му отстъпва по интелект и прозорливост. Именно разсъжденията, търпимостта и стремежът към себепознаването са основните схващания за светогледа на новите времена. Също така, героят се стреми към правдата и към истината, въпреки, че е заобиколен от подлост и коварност. Хамлет не е както повечето герои, а именно идеален, той е обикновен човек, със своите недостатъци, който успява да отмъсти, дори и в името на живота си.

  Трагедията на Шекспир, „Хамлет” и до ден днешен буди интереса към читателите. Фактът, че героят не е идеализиран го прави по-близък към обикновения човек. Въпреки че творбата е писана през 17 век, тя включва теми, свързани с по-късните епохи. С това трагедията се увековечава и остава уникална със своите герои, с техните действия, разбирания, ценности и избори.