Анализ на ''Старият музикант'' - Христо Смирненски

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач -

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

Произведението на Христо Смирненски „Старият музикант” показва един нов свят, непознат за повечето от нас. Самият музикант може да се приеме за една малка звезда във Вселената, на която никой не би обърнал внимание и която се слива и дори се губи в пространството. Смирненски в творбите си показва и поражда у читателя явно състрадание и съпричастност към отделния човек, бавно изчезващ сред шумната, пъстроцветна тълпа.

Първата строфа на стихотворението е въведение към сюжета. Творбата звучи като история, като разказ, с последователни действия. Наблюдава се сюжет, с начало и край. Ако се върнем към първата строфа, тя може да бъде приета като експозиция. Въвежда се героят – Старецът. „Все там до моста приведен седи” – това говори за неговата немощ и отчаяност. Той е гост в този свят, седящ, приведен, а приведен е човек, сломен от живота, безсилен, без воля. Отхвърлен от обществото, Старецът „все там” стои. Тук авторът може би няма предвид единствено физическото му състояние, но и емоционалното, т.е. не се наблюдава никакъв прогрес, нито пък движение. Дори и лъка, който тегли се движи „полекичка”, което отново обуславя застоя в живота му. В тази творба Смирненски показва как човек оможе да бъде сам сред другите. Освен въведения герой, съществува и друг такъв – „черната старческа мъка”. Но мъката не се крие в него, той не задържа това си чувство в себе си, а напротив – тя бди над него. Глаголът „бди” по-скоро би прилягал на сцена на майка с детето си, която бди над чедото си, която го закриля и не допуска нищо лошо да се случи, но ако се върнем към творбата, тук мъката „ревностно бди”, тоест това чувство на отчаяост “закриля" Стария музикант от положителните емоции, от радостта на оставащия му живот. Това опазване е свързано и с ревността – все едно мъката до такава степен е обзела героя, че не допуска никой до него, особено съперницата си – радостта. Въпреки че в първата строфа не се изяснява кой точно седи приведен до моста, това става ясно от самото заглавие. То подготвя читателя и го кара да прави мигновени асоциации с музиканта, споменат в заглавието.

Във втората строфа се въвежда образът на масата. Сега, освен стареца и бдящата над него мъка, имаме и нещо живо, бурно, кипящо – това е животът на „другите”, безучастни в съдбата на Стареца. Но дори и те не бива да бъдат винени, защото животът им протича „в грижи и горести вечни”. Вечността, като синоним на безкрайното, ясно говори за това, че грижите и горестите не ще свършат, което пък от своя страна обуславя и едно черно, безперспективно бъдеще, от което може да ги спаси единствено смъртта. По-нататък втората строфа споменава и «пъстроцветните шумни тълпи», които чрез епитетите «зли и далечни» веднага влизат в противоположност, дори и отрицание. Първото отрицание е в пъстроцветни – зли, тъй като злото веднага ни кара да си представим черния цвят или пък други тъмни краски, а «пъстроцветни» от своя страна се асоциира с радостта и свежите цветове. Следващото отрицание е свързано с епитетите «шумни-далечни». Шумът говори за доловен звук от тълпите, но ако те са далечни, не би могло да се чуе шумът. Тълпите, освен далечни в пространството, могат да бъдат и далечни, като откъснати от Света, вглъбени в собствените си грижи.

Третата строфа от стиха на Смирненски конкретизира и времето – както като част от денонощието, така и като сезон. Конкретиката дава възможност за по-голяма образност, което пък спомага за една по-голяма удовлетвореност у читателя. Привечер е. Преходен момент към настъпването на нощта, която от своя страна крие непознатото, страшното, Смъртта. «Траурният здрач», който се спуска отново, говори за Смъртта, може би загатва за издаването й. Тя е черна, но снегът, който завалява е ситен и не може да я прикрие с белотата си. Снегът и вечерта се превръщат в съюзниците, способни да спрат горестния плач на цигулката и да накарат стареца да стане. Ставането му е немощно, отново безсилно и почти невъзможно. Той е слаб и крехък – както и цигулката, чийто звуци се асоциират с плата. Като цяло, този музикален инструмент се характеризира с нежни звуци, способни да бъдат уловени само от малцина. Освен това струните на цигулката лесно могат да бъдат повредени, което пък би могло да се свърже и с крехкия, лесно нараним старец.

Произведението продължава със стъпките на музиканта.

«... прегърбен той пристъпя едва». Стъпките са бавни, мудни. Външната му характеристика «прегърбен» прави стъпките още по-трудни, дори и невъзможни. Той е сломен – от мъката, от снега, от спусналия се траурен здрач. И наистина, едва правените стъпки подсказват за по-нататъшното развитие в строфата: «Спира се тук-там и стене». Той не спира просто да отпочине, но и да стене. Този отзвук говори за неговото недоволство, умора, но и за личното примирение.

В четвъртата строфа като цяло има прогрес, повече действие – докато в третата строфа старецът става, то в четвъртата той вече пристъпя. В третата строфа «ситен снежец завалява», а в четвъртата «шепнат му злъчни, невнятни слова/зимните вихри студени». От безобидния ситен снежец, стават вихри студени, нашепващи слова, отново напомнящи за предполагаемото идване на Смъртта.

По-нататък в произведението се описва още по-образно времето, картината. Смирненски много добре  успява да «нарисува» заобикалящата стареца обстановка. Мостът, тълпите, траурният здрач, ситният снежец и вихрите студени са само част от помощните думи. Сега, в пета строфа той продължава със «скованата в мраз висина», което най-добре разкрива колко всъщност студено е. Щом висините, на които е присъщо да е студено, мразовито са «сковани», какво остава за един немощен старец?

Облакът е тънък, той се губи, няма я плътността и устойчивостта. Той скоро ще изчезне, както ще изчезне и Музикантът, именно – постепенно, докато накрая не се загуби някъде в пространството. Но дори и „загубен” не е правилно употребено, защото загубено е нещо или някой, който е търсен, докато героят е сам, без никой, който може да го разбере, или дори да го съжали. Той е жертва на съдбата си, остава без име, с което да бъде запомнен. Запомнен може би ще остане от луната, но и тя е „печалба”, тъжна. Луната е одухотворена, „хвърля му поглед”, което звучи като небрежно поглеждане остро, бързо и дори изпълнено с негативни чувства и високомерие. Самата тя е фосфорно бледа, и тя като облака е полуизчезваща, но за разлика от него тя е "печална” и „фосфорно бледа”, което може да я присъедини към съдбата на стария музикант. С настъпването на деня луната ще изчезне, но отново ще се появи по-късно и отново ще хвърля поглед върху някоя друга безименна душа, сама в големия град, отритната от тълпата.

Във финалната строфа, която играе роля и на епилог най-накрая се случва това, за което читателят отдавна е подготвен – идва смъртта. Но тя не се изправя пред него, а „зад гърба му пристъпя”, тоест смъртта му е изненадваща, Старецът не е подготвен за нея, тя „пристъпя”, което прави действието по-мудно и тайно. Смъртта е описана като „кървава и много ръка” – кървава, заради предназначението си да прибира душите, а телата всъщност биват прибирани от „другите”. Но в случая другите са някъде там, безучастни и неспособни да се откъснат от грижите си вечни. Кръвта, освен това е и червена, а червеният цвят е символ на могъщество, власт. Следователно смъртта властва над човека, а в случая тя е и много тъка. Това говори за голямото й желание да обгърне стареца с многото си ръце, за да не може той да се отдръпне. И наистина, той е прибран от нея, той изчезва, остава единствено цигулката, на която Смъртта „тегли полекичка лъка”. Смъртта тук се явява като Спасителка. Единствено тя не е безучастна в съдбата на Музиканта, единствено тя го прибира при себе си. В Света му съществува единствено той, сам в самотата си и неволите, без човек, към когото да се обърне. Единствено цигулката, чрез „горестен плач” подсказва за тихия вик на Стареца, зова му за помощ или поне за внимание. Освен че е сам сред другите, Старият музикант е и сам сред Света на другите. Той не е приет, не разбира заобикалящия го Свят и е белязан с едно несигурно съществуване. В такъв случай единственият начин да избягаш от всички нерадости е Смъртта. Тя е единственото спасение, което може да очаква Музикантът. Най-лошото е, че както той, така и много други безименници се спасяват чрез Смъртта. Съдбата на Стария музикант не  е единствена, не е и уникална. Тя е подобна на много други съдби – бледи и постепенно угасващи. Яркост в стихотворението липсва. То е изпълнено единствено с черни, печални картини, със студенината на зимата и с тъжни звуци. 

Стихотворението пресъздава идеята за самотата, дори ярко я илюстрира, като плавно и неусетно показва как угасва един живот и може би символично произведението завършва с „тегли полекичка лъка”, както и започва, за да подскаже за евентуално повтаряне на събитията; образуваната кръгова композиция подсеща за кръга, омагьосан и безизходен, който се върти вечно и единствено спасение от този омагьосан кръг е той да бъде прекъснат, за да не се наблюдават безконечно съдби, подобни на обрисуваната от Христо Смирненски.


Това са мои разсъждения, които не са съобразени с виждания на литературни критици!