Творческият период на Гео Милев съвпада с множество социални проблеми в България. Това обуславя и основната тема в творчеството му. Миналият век остава паметен с многоликата страна на войната, човешкото отстояване на свободата, изборът между новото и старото. Навлизат нови движения, предимно свързани с политиката, при което човекът трябва да избере това, което е по-доброто за самия него. След участието в Първата Световна война, България е изправена и пред вътрешни междуособици в страната – Септемврийското въстание. Именно то дава тласък на Гео Милев да напише своята поема „ Септември”. Авторът изразява своя лична позиция, което пък успява да го направи и съпричастен към случващото се към народа. А народът е най-голямата жертва и всъщност „модерната душа”, поради различията във вътрешния и външния Свят не може да покаже пълния си потенциал. В „Септември” народът оказва съпротива, извоюва правото си на избор, на лична свобода. Гео Милев, като съвестен гражданин, а и като пряк свидетел на случващото се успешно успява да пренесе читателя от 21 век във време на въстание.

Поемата „Септември” от Гео Милев има социален, политически, митологически, дори и образователен характер. Но човекът, като основен двигателна Света, като чувстващото и емоционалното същество стои в центъра на всички събития, народът, чрез своите желания и стремежи се превръща в едно цяло – силно и безспирно. Образът на народа в случая е представен като част от „всичко” в поемата. Той е само помощник в пълното разбиране на творбата, но определено е най-яркият образ в поемата, защото със своя вик и вой остава „чут” и запомнен.

Още с началото на произведението се въвеждат основните идеи.

„Нощта ражда из мъртва утроба

вековната злоба на роба:

своя пурпурен гняв –

величав.”

Тук веднага още от първия ред може да се групират думите нощта – мъртва и утроба - ражда. Нo в самата поема те са разменени. Нощта ражда, но всъщност от нощта се носи страх, смърт, докато раждането се свързва с новото, с деня. Мъртвата утроба пък не би могла да се свърже с раждането, защото нищо не би могло да се роди от мъртвото, от изчезналото. Нощното раждане е незабелязано, нощта е тъмна, безкрайна, именно затова от нея се ражда и вековната злоба на роба. Вековността и безкрайността могат да се приемат за синоними, а зад ”роба” стои народът. Тук дори не става дума за робовладелческо общество, а просто за противоречието между народа и властта. „Пурпурнят гняв” пък е израз на властта, т.е. показва до каква степен всъщност е нараснал гневът им. Не случайно той е и подсказан чрез епитета „величав”, което още повече подсилва гнева на хората. С това си четиристишие, Милев всъщност въвежда читателя в света на тиранията. несправедливостта и омразата.

По-нататък в поемата е много добре изградена същността на народа. Но отново нощта е застъпена „Дълбоко сред мрак и мъгла” – освен мрака, мъглата също допринася за настроението на „Септември”. Освен за настроението, мракът служи и за фон на „нарисуваната” картина на автора. Интересно е как в тъмнината се забелязва местоположението на отделните групи хора, намиращи се:

„...из кални паланки 
села 
градове 
дворове 
из хижи, колиби 
из фабрики, складове, гари 
хамбари 
чифлици 
воденици 
работилници 
юзини 
заводи:”

С изключителната си детайлност, Гео Милев придава по-ясна представа за многобройността на недоволния народ. Това всъщност е и истинският народ – обхваща всички – и работници, и селяни и граждани. Единствено „висшите” ги няма. Все едно авторът набляга на факта, че народът е тук, на земята и го подсилва с по-нататъшно конкретизиране:

„...през камънаци 
вода 
мътни вади 
ливади 
нивя 
лозя 
овчарски пладнища 
глогини 
изгорели стърнища 
трънаци 
блата: „

Всички тези „обекти” са пряко свързани с природата, със земята – те са нейни образуваня, нейните деца. Лозята, градините, нивите пък са тези, които дават плодовете, но тези плодове се раждат предимно заради грижите на народа. Изключителната връзка между народа и земята се наблюдава и в продължението на творбата, а именно чрез описанието на самия народ:

„...кални
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
бесни”

Тези определения биват свързани с труда – хората са измършавели от труд, загрубели са, дори авторът не пести епитети, които правят народа леко неприятен. Освен неприятния им външен вид, хората са и с ужасни човешки качества. За това подсказва още и самото начало, което разгръща злобата им, която после е допълнена от „прости, диви, гневни, бесни”. Това описание пък говори за тяхното първично въоръжаване, защото „диви” веднага ни препраща към първобитното общество. Народът ни е:

„...а с прости тояги, 
шопи със сопи 
с пръсти 
с копрали 
с търнокопи 
с вили 
с брадви 
с топори 
с коси”

Изглежда гневът на народа се е наслагвал, докато не е избухнал, под формата на въстание. Това въстание идва неочаквано, то е импулсивно, не е подготвено, „а ръцете – не с бляскави шпаги”.

Просто търпението достига своите граници и когато ги преминава, то се преражда в един див народ, обединен от викове и вой. Отделно те не представляват нищо, те са едни изтерзани човеци, но заедно те са „неудържими, страхотни, велики: Народ”

Тук обединението създава силата и в цялата първа част на поемата се характеризира образът на отделния човек, който, събран с други, като него образуват един народ!

Втората част от поемата е резултатът от надигането на народа. В нея се крие символът на слънчогледите. Те „погледнаха слънцето” тоест нощта си е отишла, настъпил е нов ден. Появяват се положителни чувства, добро настроение, което веднага изчезва. От слънчогледите, които гледат слънцето и които са символ на надеждата за нещо по-добро, те се превръщат в слънчогледите, паднали в прах. Гръмовете, ударите и куршумите убиват добротата, надеждата и желанието за борба.

Това проличава от третата част на произведението, където народът е унижен, по-нисш от просяк, останал без мозък и нерви. Той няма нищо – както материално, така и духовно. Народът остава без мозък, тоест вече не мисли за нищо, което би могло да му се случи. Дори и „без мозък”. идеята за въстание е толкова застъпена в главата му, че той въстава/

„...- и писа със своите кърви:

       СВОБОДЕН!”

Желанието за свобода е неимоверно голямо, вярата още не е напуснала унижения народ.

„Глас народен: Глас Божи” – първата фаза към свободата е изпълнена – народът е на лице, той е обединен от вярата си и волята си за по-добър живот. Смелостта им е толкова голяма, че дори граничи с дързостта.

„Пред нас е смъртта – о нека!”. 

Хората не се страхуват от най-лошото, защото вярват, знаят, желаят го. Смятат,  че не са сами, Бог е с тях, а той е всеможещ и може да ги спаси – ако не в този свят, то е отвъдния. И така въоръжени с вярата и силата на обединението, народът ликува при факта, че е месец Септември. Дори сам го определя като месец на кръв, но и на подем. Хората знаят, че кръв ще има, но Бог ще им помогне да достигнат така желаната си мечта.

Петата част от поемата е допълнение към първата. Разликата е там, ч в първата част е самата подготовка към великото дело, тогава есе образува народът, докато петата част е самият резултат. Народът въстава – отново с чук в ръка, със сърп сред полята. Подготовката е само емоционална, оръжията са все още техните подръчни материали. Мракът и мъглата са заменени от главата и студа. Основното допълнение към петата част е извадката от народа. Хората, които всъщност не присъстват в народа са ясно изброени, но читателят трябва да проявява особено внимание, тъй като едно отрицание „не” би могло да даде напълно грешна представа за поемата.

Всички тези:

„...(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)” са приведени под едно общо. Те са колкото различни, толкова и еднакви. Те са „елитът”, „другите”,, пълната противоположност а простия народ. Докато народът е по ниви, лозя и води, другите са «въздухоплаватели», те са над земята, те са във въздуха, нямат връзки с народа, а го гледат отвисоко. Гео Милев отново подчертава състава на народа, чрез отделни епитети, човешки състояния и «професии». Но и тук има преминаване от единичното към общото - «хиляди маса народ». Хилядите вери, воли, диви сърца и черни ръце копнеят за народний възход и светъл живот. За числеността на разбунтувалите се хора говори «цялата в трепет и смут разлюляна страна». Туй е използвана думата «страна», а не «земя», защото авторът може б иска да намекче, че в смут потъват всички, които управляват страната, тоест «другите». Ако се върнем в началото на произведението, където «нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба» и ако погледнем и към края на пета част н» на бурята яростен плод», то може да се окаже, че всъщност мъртвата утроба е дала своя яростен плод, породен от злобата.

След като народът е обединен и с ясна цел, на него не му остава друго, освен да започне решителната си битка. Но битката тук е наречена «трагедия», тоест народът е подготвен за евентуален провал. И наистина така се и получава.

Осмата част започва с «Първите паднаха в кърви» и разкрива ужаса на един народ, на «разбитите селяни», «бягащи в ужас на всички страни». «Платени войници» и «разлютена милиция», които всъщност са част от другите убиват всички «бунтовници», за да осигурят спокойствие на висшите, на самите тях. Какво е смъртта на някакви селяни, какво е писъкът на изплашени баби, деца и жени? Нищо. Гневът на народа и гневът на другите се среща лице в лице, но земните, обикновените хора не съумяват да се справят с куршумите и картечниците. Първоначалната мощ и неудържимост на народа угасва. Изходът е само един: «Всеки да си спасява живота.” Тук не може да се говори за тези възвишени постъпки, познати от историята – смъртта заради Родната не е застъпена като мотив. Може би хората прибягват до спасение, защото само ако останат сред живите ще могат да продължат борбата си против управниците. В крайна сметка септември се оказва наистина кървав. След тази „буря” настъпила в страната, всичко стихва, отминава.

„Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.”

Настанала е тишина, буквално се наблюдава мъртвешка тишина. Но дали и мирът е настъпил? Смъртта на хората не гарантира мит, защото те са отново тук, отвъд, с Бог. И сега мъртвите им тела се превръщат в жертвопринушение на боговете, като символ на благодарност.

В края на поемата, Гео Милев разкрива всъщност истината за убитите, за жертвите. Мъчениците, дори и мъртви, реват. Жертвите са „безброй” и се чува викът им, биещ по ушите „ти”, като под „ти” могат да се приеме както властта, така и самият Бог. Дори и от отвъдния Свят народът не седи безучастно, той не се е превърнал в някаква висша сила, която единствено да наблюдава случващото се отвисоко. Народът е разочарован, той пряко задава въпроса си: „Кой излъга нашата вяра?” Този въпрос е отправен към този, който ги чува и виковете на народа бият ушите му. Но този някой не отговаря. Той мълчи, което се приема като незнание. „Ти мълчиш? Не знаеш?” Вярата в народний възход е изпарена, волята е убита. Сега народът знае какво иска, с ясното съзнание,че целта му е „Долу Бог!”. Бог е на небето, мъртъвците, като напуснали телата си имат възможността да се възкачат до небето. „Хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето” – след неуспеха на хората на земята, те опитват и имат вярата, че ще могат да превземат отново и чрез мир, а чрез щурм небето. Тук идва и въпросът дали Бог всъщност е наистина Богът, познат на вярващите. Гневът на народа успява да запрати мъртъв надолу Бога, време е за справедливост, за прекъсване на тиранията. Зад „Бог” тук се крие властта, управляващите. Викът „Долу Бог!” е всъщност „Долу властта”. Хората отново са обeдинени, но този път решителността наистина е налице, за което говорят „небесните мостове/високи без край’. Тези мостове всъщност са недостижими, защото са високи без край, т.е дори не се и виждат, тъй като са в далечината "в безкрайността". Но и това не може да спре разбунтувалия се дух на народа.

„...с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.„

Отново хората използват обикновени материали, което подсказва за силата на волята за справедливост. Гео Милев предлага един положителен финал, обнадеждаващ ни за бъдещето. Снемането на блажения рай длу върху печалния земен шар е символ на идващото блаженство и щастие за земните хора. Народът всъщност извоюва своя лична независимост, свобода. „Без Бог! без господар”. Освен чисто човешката свобода, характеризираща се с повече права, човешкият живот ще се превърне единствено в един безкраен възход. Дори кървавият септември ще бъде май. Септември, месецът на падащите лиса и упадъка ще се превърне в май – месецът ще , в който всичко разцъфва, слънцето стопля природата, а и хората. Добрината нахлува. За финала Гео Милев избира „предсказанието”, че „Земята ще бъде рай – ще бъде”. Но всички планове за възход са предхождани от частичката „ще”. Тук се появява несигурността, съмнението и въпросът „дали пък това наистина ще се случи?” Поемата вдъхва позитивизъм, но ако все пак човек се загледа, позитивните мисли биха могли да се заместят със съмнението. Въпреки повторението на „ще”, Милев успява да създаде едно настроение за справедливост и оптимизъм.

Поемата „Септември” разкрива няколко различни лица – това на народа, това на властта и това на поп Андрей. Основният сблъсък е между народ-власт, с което авторът иска да покаже един друг туп конфликт, един сблъсък на интереси на хора, от една държава. Те всички са един вид братя, но това не пречи да се породи несъгласие. Гео Милев има за цел да изясни как народът, който винаги се приема като безгласен и безправен, може да достигне мечтата си, може да наддаде вик и да се радва на справедливостта. Поемата вдъхва увереност в доброто и заставя читателя да се замисли за волята и вярата на прадедите си и да си вдъхне доза национална гордост.

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач -

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там - от скованата в мраз висина -

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

Произведението на Христо Смирненски „Старият музикант” показва един нов свят, непознат за повечето от нас. Самият музикант може да се приеме за една малка звезда във Вселената, на която никой не би обърнал внимание и която се слива и дори се губи в пространството. Смирненски в творбите си показва и поражда у читателя явно състрадание и съпричастност към отделния човек, бавно изчезващ сред шумната, пъстроцветна тълпа.

Първата строфа на стихотворението е въведение към сюжета. Творбата звучи като история, като разказ, с последователни действия. Наблюдава се сюжет, с начало и край. Ако се върнем към първата строфа, тя може да бъде приета като експозиция. Въвежда се героят – Старецът. „Все там до моста приведен седи” – това говори за неговата немощ и отчаяност. Той е гост в този свят, седящ, приведен, а приведен е човек, сломен от живота, безсилен, без воля. Отхвърлен от обществото, Старецът „все там” стои. Тук авторът може би няма предвид единствено физическото му състояние, но и емоционалното, т.е. не се наблюдава никакъв прогрес, нито пък движение. Дори и лъка, който тегли се движи „полекичка”, което отново обуславя застоя в живота му. В тази творба Смирненски показва как човек оможе да бъде сам сред другите. Освен въведения герой, съществува и друг такъв – „черната старческа мъка”. Но мъката не се крие в него, той не задържа това си чувство в себе си, а напротив – тя бди над него. Глаголът „бди” по-скоро би прилягал на сцена на майка с детето си, която бди над чедото си, която го закриля и не допуска нищо лошо да се случи, но ако се върнем към творбата, тук мъката „ревностно бди”, тоест това чувство на отчаяост “закриля" Стария музикант от положителните емоции, от радостта на оставащия му живот. Това опазване е свързано и с ревността – все едно мъката до такава степен е обзела героя, че не допуска никой до него, особено съперницата си – радостта. Въпреки че в първата строфа не се изяснява кой точно седи приведен до моста, това става ясно от самото заглавие. То подготвя читателя и го кара да прави мигновени асоциации с музиканта, споменат в заглавието.

Във втората строфа се въвежда образът на масата. Сега, освен стареца и бдящата над него мъка, имаме и нещо живо, бурно, кипящо – това е животът на „другите”, безучастни в съдбата на Стареца. Но дори и те не бива да бъдат винени, защото животът им протича „в грижи и горести вечни”. Вечността, като синоним на безкрайното, ясно говори за това, че грижите и горестите не ще свършат, което пък от своя страна обуславя и едно черно, безперспективно бъдеще, от което може да ги спаси единствено смъртта. По-нататък втората строфа споменава и «пъстроцветните шумни тълпи», които чрез епитетите «зли и далечни» веднага влизат в противоположност, дори и отрицание. Първото отрицание е в пъстроцветни – зли, тъй като злото веднага ни кара да си представим черния цвят или пък други тъмни краски, а «пъстроцветни» от своя страна се асоциира с радостта и свежите цветове. Следващото отрицание е свързано с епитетите «шумни-далечни». Шумът говори за доловен звук от тълпите, но ако те са далечни, не би могло да се чуе шумът. Тълпите, освен далечни в пространството, могат да бъдат и далечни, като откъснати от Света, вглъбени в собствените си грижи.

Третата строфа от стиха на Смирненски конкретизира и времето – както като част от денонощието, така и като сезон. Конкретиката дава възможност за по-голяма образност, което пък спомага за една по-голяма удовлетвореност у читателя. Привечер е. Преходен момент към настъпването на нощта, която от своя страна крие непознатото, страшното, Смъртта. «Траурният здрач», който се спуска отново, говори за Смъртта, може би загатва за издаването й. Тя е черна, но снегът, който завалява е ситен и не може да я прикрие с белотата си. Снегът и вечерта се превръщат в съюзниците, способни да спрат горестния плач на цигулката и да накарат стареца да стане. Ставането му е немощно, отново безсилно и почти невъзможно. Той е слаб и крехък – както и цигулката, чийто звуци се асоциират с плата. Като цяло, този музикален инструмент се характеризира с нежни звуци, способни да бъдат уловени само от малцина. Освен това струните на цигулката лесно могат да бъдат повредени, което пък би могло да се свърже и с крехкия, лесно нараним старец.

Произведението продължава със стъпките на музиканта.

«... прегърбен той пристъпя едва». Стъпките са бавни, мудни. Външната му характеристика «прегърбен» прави стъпките още по-трудни, дори и невъзможни. Той е сломен – от мъката, от снега, от спусналия се траурен здрач. И наистина, едва правените стъпки подсказват за по-нататъшното развитие в строфата: «Спира се тук-там и стене». Той не спира просто да отпочине, но и да стене. Този отзвук говори за неговото недоволство, умора, но и за личното примирение.

В четвъртата строфа като цяло има прогрес, повече действие – докато в третата строфа старецът става, то в четвъртата той вече пристъпя. В третата строфа «ситен снежец завалява», а в четвъртата «шепнат му злъчни, невнятни слова/зимните вихри студени». От безобидния ситен снежец, стават вихри студени, нашепващи слова, отново напомнящи за предполагаемото идване на Смъртта.

По-нататък в произведението се описва още по-образно времето, картината. Смирненски много добре  успява да «нарисува» заобикалящата стареца обстановка. Мостът, тълпите, траурният здрач, ситният снежец и вихрите студени са само част от помощните думи. Сега, в пета строфа той продължава със «скованата в мраз висина», което най-добре разкрива колко всъщност студено е. Щом висините, на които е присъщо да е студено, мразовито са «сковани», какво остава за един немощен старец?

Облакът е тънък, той се губи, няма я плътността и устойчивостта. Той скоро ще изчезне, както ще изчезне и Музикантът, именно – постепенно, докато накрая не се загуби някъде в пространството. Но дори и „загубен” не е правилно употребено, защото загубено е нещо или някой, който е търсен, докато героят е сам, без никой, който може да го разбере, или дори да го съжали. Той е жертва на съдбата си, остава без име, с което да бъде запомнен. Запомнен може би ще остане от луната, но и тя е „печалба”, тъжна. Луната е одухотворена, „хвърля му поглед”, което звучи като небрежно поглеждане остро, бързо и дори изпълнено с негативни чувства и високомерие. Самата тя е фосфорно бледа, и тя като облака е полуизчезваща, но за разлика от него тя е "печална” и „фосфорно бледа”, което може да я присъедини към съдбата на стария музикант. С настъпването на деня луната ще изчезне, но отново ще се появи по-късно и отново ще хвърля поглед върху някоя друга безименна душа, сама в големия град, отритната от тълпата.

Във финалната строфа, която играе роля и на епилог най-накрая се случва това, за което читателят отдавна е подготвен – идва смъртта. Но тя не се изправя пред него, а „зад гърба му пристъпя”, тоест смъртта му е изненадваща, Старецът не е подготвен за нея, тя „пристъпя”, което прави действието по-мудно и тайно. Смъртта е описана като „кървава и много ръка” – кървава, заради предназначението си да прибира душите, а телата всъщност биват прибирани от „другите”. Но в случая другите са някъде там, безучастни и неспособни да се откъснат от грижите си вечни. Кръвта, освен това е и червена, а червеният цвят е символ на могъщество, власт. Следователно смъртта властва над човека, а в случая тя е и много тъка. Това говори за голямото й желание да обгърне стареца с многото си ръце, за да не може той да се отдръпне. И наистина, той е прибран от нея, той изчезва, остава единствено цигулката, на която Смъртта „тегли полекичка лъка”. Смъртта тук се явява като Спасителка. Единствено тя не е безучастна в съдбата на Музиканта, единствено тя го прибира при себе си. В Света му съществува единствено той, сам в самотата си и неволите, без човек, към когото да се обърне. Единствено цигулката, чрез „горестен плач” подсказва за тихия вик на Стареца, зова му за помощ или поне за внимание. Освен че е сам сред другите, Старият музикант е и сам сред Света на другите. Той не е приет, не разбира заобикалящия го Свят и е белязан с едно несигурно съществуване. В такъв случай единственият начин да избягаш от всички нерадости е Смъртта. Тя е единственото спасение, което може да очаква Музикантът. Най-лошото е, че както той, така и много други безименници се спасяват чрез Смъртта. Съдбата на Стария музикант не  е единствена, не е и уникална. Тя е подобна на много други съдби – бледи и постепенно угасващи. Яркост в стихотворението липсва. То е изпълнено единствено с черни, печални картини, със студенината на зимата и с тъжни звуци. 

Стихотворението пресъздава идеята за самотата, дори ярко я илюстрира, като плавно и неусетно показва как угасва един живот и може би символично произведението завършва с „тегли полекичка лъка”, както и започва, за да подскаже за евентуално повтаряне на събитията; образуваната кръгова композиция подсеща за кръга, омагьосан и безизходен, който се върти вечно и единствено спасение от този омагьосан кръг е той да бъде прекъснат, за да не се наблюдават безконечно съдби, подобни на обрисуваната от Христо Смирненски.

Поезията на Никола Вапцаров дава един различен, но в същото време напълно реалистичен поглед към Света. Въпреки че преживява множество трудности в и без това краткия си живот, младият поет не се оплаква, а напротив – съумява да съчувства и на другите, на хората около себе си. Като един пролетарски поет, Вапцаров създава в мислите с един утопичен Свят, в който вярата в справедливостта остава жива, независимо от случващото се. В творчеството на Никола Вапцаров често срещан е мотивът за човешката диша, която е изследвана, заедно с нейните чувства и желания, т.е. е индивидуализирана. Ярко се разграничава „аз” и „те”, като конкретика невинаги има. Друг често срещан мотив е мотивът за саможертвата, но не тази саможертва, ненужна на никого, а тази, имаща някаква цел. Дори и да не е особено приет и популярен тогава сред литературния елит, Вапцаров остава запомнен с много от стиховете си, като и до ден днешен се чуват откъси. Например „Живот ли бе – да го опишеш?” или пък „Борбата е безмилостно жестока”. Това всъщност показва до каква степен са въздействащи словата му, звучащи иначе ясно и лесно разбираеми. Множеството мотиви, които той включва, показват разнообразна неговата лирика, а всъщност сякаш стиховете му са все с историческа насоченост, също и свързани с тежката борба, отнемаща животи.

Въпреки „мъка ненаписана”, у автора остава и нещо единствено смъртта би могла да отнеме – а именно – вярата. Тя е тази, която крепи човека, която му дава надежда за по-доброто съществуване и дори тази, която събужда дързостта у хората. Стихотворението „Вяра” илюстрира чудесно своята мощ и вдъхва увереност, „че утре ще бъде/ живота по-хубав,/живота по-мъдър?”

Вярата в живота е увереността за по-светлото бъдеще. Творбата на Вапцаров „Вяра” ясно разкрива същността си, въпреки че не веднага преминава към главното. Началото започва с типичните действия за един обикновен човек – дишане, работа, живеене. Но тук идва и нещо, което е характерно единствено за творчески настроения човек – „и стихове пиша”. Поетите са мечтатели, в повечето случаи те таят вярата за по-доброто живеене, в което цари спокойствие и справедливост. Тук, именно това писане на стихове загатва за това, което следва. Не е отбелязано какви са тези стихове, но звучи все едно не са професионални „тъй както умея” ги пише, без да се обвързва с някаква тематика.

Още със самото заглавие „Вяра” на читателя му се „подсказва”, че ще стане дума за нея. Освен това, заглавието по някакъв начин ни кара да свързваме всеки ред, всяка строфа с вярата. По-нататък е използвам мотивът за тежкия живот, с който трябва да се борим. Наблюдава се смислово повторение на „тъй както умея” и „доколкото мога”. Тогава излиза, че лирическият герой не е „професионалист” и в начина, по който живее. Наблюдаваме и противоречие – „С живота сме в разпра,/ но ти не разбирай, / че мразя живота.” Излиза, че героят ще обича живота, дори и да умира. Звучи все едно тази обич към живота ще е вечна и дори смъртта не ще може да я съкруши. Стихотворението върви от смъртта към оживлението. Представата за смъртта, която не би убила любовта към живота е заместена с протеста към „тях”, към „злодеите” –

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!”

Сякаш се пробужда нов живот – живот без граници, сякаш вярата се е събудила. Дотолкова се отварят нови хоризонти, че се споменава за небе, ракети, дори и далечна планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Гъделът, като чувство, е смесено. От една страна е леко неприятен, от друга пък те води до изтръпване, дори и до състояние на вътрешна наслада. Именно това толкова странно чувство изпитва и лирическият герой, когато гледа към небето и когато всъщност чувства живота, „че още ще бъда”. Звучи така, все едно всичко е пред него, но къде е мястото на вярата? Ако можем да я открием, то тогава е уместен и въпросът в какво е скрита тази вяра? Първата част на Вапцаровото произведение мълчи, то единствено подхвърля идеи, които ние невинаги успяваме да уловим. Въпреки това догадки не липсват, но ако наистина съществуват, то не напълно се избистрят с втората част на творбата. Тя е по-конкретна, уточнява за каква вяра става въпрос и всъщност пояснява защо стихотворението носи и това заглавие. Лирическият герой все едно води диалог с някого, но с кого – не става ясно. Разбира се единствено, че този или тези хора не са положително настроени.

"Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера"

Тук героят поставя събеседниците си в определена ситуация, изправя ги пред момент, в който дори малка частичка от вярата му е отнета. Ясно за всички е колко голямо е едно пшеничено зърно. Тогава идва и въпросът колко всъщост е голяма тази вяра, щом би било толкова фатално едно пшеничено зърно, че „бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.”. 

Вероятно проблемът не се крие в това колко вяра таи лирическият герой, а колко важна е всъщност тя. Толкова значима, че дори и мъничко да му вземат това „пшенично зърно”, вяра има огромно значение за него. Тази вяра е негова, той я чувства толкова своя, че не дава никой да припари до нея. Тя е свещена. Изглежда така, все едно в лицето на вярата е превъплътено дете, а лирическият герой е майката, която не допуска и косъм да падне от чедото й.  В противен случай тя би се превърнала в ревяща от болка, ранена в сърцето пантера. Ясно е, че сърцето е жизненоважен орган, който особено в литературата има важна, сантиментална символика. Сърцето е това място, което бива сразявано при някаква душевна болка Такава именно би била и болката на въпросния Вапцаров персонаж. Следващите стихове говорят за човек, изгубил своята вяра. Отмъкването на това «пшенично зърно» се явява «грабеж».

„Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.”

Добива се една яснота за ситуацията и за важността от факта ялата вяра да бъде непокътната. Нецялостта е символ на незавършеност, на половинчатост. Нищото означава пълна празнота, а можем ли да кажем на някого „нищо”, ако той има чувства, мисли, емоции? Още повече той притежава и някаква вяра, дори и непълна, която е достатъчна, за да го извади от положението му на отчаяние и себеотричане, защото да се наречеш „нищо< означава да отречеш самия себе си. От пълното отчаяние се върви към положителното. Вярата се връща, въпреки че тя не си е и отивала, тъй като е важно да обърнем внимание на факта, че това са само догадки – „да кажем”, „бих ревнал”, „ще бъда разнищен”, „ще бъда аз нищо”. Всички тези изявления са свързани с бъдещото, но несигурно бъдеще. Те са евентуална последица от евентуално отнемане на вярата.

По-нататък във „Вяра” лирическият герой продължава с предположенията, но този път той взема друга гледа точка – тази на смелия, несломим човек, със своята вяра, която не би могла да бъде отнета, а напротив – тя би била защитавана!

„Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?”

Още с началото на строфата сякаш има обръщение към някого – „може би искате/ да я сразите/ моята вяра / във дни честити”. Вярата, за която става въпрос вдъхва оптимизъм за идния ден. Под хубавия живот вероятно се разбира едно спокойно, дори красиво ежедневие. Прави впечатление, че е използван „по-хубав”, а не просто „хубав” живот. Това намеква, че и преди животът е бил достатъчно ценен, хубав и мъдър. Звучи така, все едно всяко следващо „утре” ще е все по-добро. Вярата за по-мъдрия живот крие в себе си идеята за постигане на нещо по-голямо, на достигане на по-нереални мечти. Мъдрият и красив живот е всъщност справедлив и хармоничен. В него се постига баланса между мъдростта и красотата, тоест между рационалното и емоционалното. С отнемането на вярата се отнема не само по-красивият и по-мъдър живот, а и самият живот, което показва до каква степен е важна човешката надежда за по-светлото бъдеще. Друг въпрос, който лирическият герой задава към „тях” е как ще щурмуват, като дори използва учтивото „моля”, сякаш иронично. Щурмът, дори и с куршуми не звучи страшно за Вапцаровия герой, тъй като в новото си превъплъщение той е смел и неотстъпчив, а освен това вярата му е дълбоко пазена, тоест защитена.

„Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!”

Ясно е, че никаква броня не може да опази вярата. Тук по-скоро силата на вярата е олицетворена с бронята, през която никой и нищо не може да мине, за да отнеме и частичка от тъй силната вяра. Не случайно е повторено твърдението „няма открити”, за да се наблегне на увереността на лирическия говорител, че все още няма такъв бронебоен патрон, който да мине през въпросната броня. Бронебойни патрони естествено съществуват, но тук, за изящество на изказа, те са използвани метафорично. Цялостният завършек на „Вяра” придава оптимистично настроение, приповтаря мотива за непоклатимата вяра и въздейства изключително силно на читателя.

Никола Вапцаров с творбата си „Вяра” разкрива един нов поглед към жестокия Свят – свят на тирания, на въжето за бесене, на болка. Но има и друг изглед – този на необятния свят, чакащ да бъде изследван, или пък този на синьото небе и „бронираната” здраво в гърдите вяра. Показано е доброто и лошото, но завършекът е положителен, което показва и основната позиция на лирическия герой. Тук е и моментът за нас сами да изберем по кой път да тръгнем и да разберем сами за себе си силата на нашата вяра, а също и устойчивостта й в трудна минута. Това прави творчеството на Вапцаров полезно дори и за съвременния човек, тъй като му представя лошата и добрата страна, а изборът остава актуален и днес, със своите творби и вероятно ще буди интереса и на идните поколения.

Яворовата поезия е част от следосвобожденската литература, или по-точно от символизма.  С появата на символизма, което и е вторият етап от модернизма се загърбват темите, свързани с реализма. Тъй като Яворов е личност с множество лица, то и темите му са различни, обхващащи социална, политическа и любовна тематика. Като символист, поетът изразява индивидуалистичен бунт срещу битовизма и затвореността на народа. За творчеството му основна роля играе и самата му съдба. Първоначално, като интересуващ се от политика мъж, темите му обхващат повече политически, дори социални теми. Произведения като „Градушка” и „На нивата” обуславят и темите, свързани с българския фолклор. Като втори етап от творчеството му може да се приеме и идеята за раздвоеността, самотната душа, чието спасение може да е единствено любовта. Мимолетните му авантюри, Лора и Мина му дават куража и желанието да се впусне в любовната лирика.

Любовта изиграва основна роля в живота на поета, защото тя го вдъхновява, извисява и дори отнема живота му  -както душевно, след смъртта на Мина, така и физически, след самоубийството на Лора. Именно тези две жени са в основата на неговото творчество. В лицето на Лора той вижда детето, ангела, топлината, която той не успява да постигне с Лора. Любовта е спасението, чрез което Яворов иска да открие себе си, да се отърве от образа на самотник.

Това, което може да се каже за Яворов е раздвоение, дори противоположност. Раздвоен е между две цени – едната улегнала, образована, твърда, а другата – малка, наивна, нежна и ранима. Дуалистичният характер се среща и в самите му произведения. Сблъсъкът между добро и зло, между ангел и демон, между вяра и невяра – всичко това го обърква, прави изборът му труден. Ако съдим по творчеството му, определено Мина може да се приеме за основната му муза. Тук отново имаме противоречие – Мина е желание, блян, а Лора е действителност. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло”, Яворов описва обекта на своите мечти като ангел, светица, защото тя е дематериализирана. „Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина/ и като ангел в бяло облекло”. Ангелът е недостижим, възвисен. Бялото облекло пък може да се приеме като символ на ново начало, в което да се наложи действителността. Сватбата, като мотив, може да се приеме, че е споменат и в произведението „Пръстен с опал”. За кого всъщност бленува лирическият герой?

„Кристално чиста, като висините сини,

намериха те спяща жаждащи мечти, -

в съня на твоите шестнадесет години

душа те възжела и похити.”

Мина е чиста, възвисена. Телесното тук не играе важна роля. Похотта и плътта са основни идеи, използвани в демоничната, погубващата любовна лирика. Яворов желае да продължи пътя си с Мина, иска да изгради нещо ново, в което да има място само за тях двамата.

„И нека съсипни се той окаже!

(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,

залутан из среднощни тъмнини?)

Аз бих намерил и тогава даже

обломки, от които да създам

нов свят за двама ни, и свят, и храм.”

Съсипните тук изразяват трудностите, през които лирическият герой се налага да мине, и то не веднъж. Но те не се явяват пречка за него, напротив. Мина е описана като „Вълшебница”, която вместо да му помага – мълчи.

„Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,

но твоята душа се не обажда,

душата ти, дете и божество…

Мълчание в очите ти царува:

душата ти се може би срамува

за своето вълшебно тържество.”

Мълчание, тишина, тайнственост – това е „детето”, което лирическият герой така желае.

„Две хубави очи.

Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи. “

Очите й са свързани със светлината и музиката, образът на бляна на лирическия герой е възвисен чрез музиката, дори и увековечен.

Освен образа на красивата, чистата, духовна любов, Яворов познава и другата страна. Жената за него, от топлина, желание и ласка се превръща в падение, в нещо демонично. Религиозните мотиви се срещат в образа на ангела и демона, в образа на храма, светостта и истинността, искреността на чувствата. Тази любов има и друга страна, в която плътското преобладава, която погубва душата. Ангелът става „Чудовище”, „Проклятие”.

„Чудовище си ти, чудовищно дете

   на престъплението и позора,

   но дебном тебе са родили те,

   далеко и на сатана от взора:

   родили гнъс и срам! При твоя вид

   тях ужас ги превръща в камен зид.”

Демоничното нахлува в лирическия герой, но той е готов да мине и през ада, за да се докосне до плътта. Има момент, в който любовта се материализира. „Сенки” е преходен период на преминаване към физическо докосване.

Неразбирателството, различните светове, в които живеят – това е възможната причина за:

„Напрегнато ръце се към ръце протягат

и пак се не докосват! Искат и не могат...

И пак, един пред друг, един за друг стоят.”

В това произведение и Мина може да бъде видяна като недосегаемата мечта, ангелът, лишен от телесност. Погубващата любов е в лицето на Лора: „И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!”

Адът е демоничното проявление на любовта. Противоречие отново се наблюдава – мъка и любов.

В крайна сметка авторът прави своя избор. Той призовава: „ела и дъхай в моето лице/ ела и сгрей изстинало сърце.” Самотата му може би ще е споделена, запълнена. Блянът е призован, със своята святост и топлина да сгрее изстиналото сърце. Чрез повторението на подканата „ела”, лирическият герой изразява своята настойчивост, конкретност и решителност на действията.

Яворов, чрез лириката си променя мястото на жената. Тя става основен двигател, спасител на мъжката душа. Любовта е начин, чрез който Яворов би могъл да избяга от затвореността на душата си и да се впусне в света на мечтите, чиито възможности са безкрайни. Мъжкото в творбите му остава на заден план. На първо място изпъква жената, със своите „вълшебни” свойства, която се превъплъщава и в ангел, и в демон, в дете, във вълшебницата, дори в проклятие. Но тя е и тайнственост, скрита зад „Маска”, която авторът може би никога не успява да свали напълно.

Вероятно много от вас дори не са си направили труда да прочетат този прекрасен разказ, много от Вас дори няма да вникнат в съдържанието на съчиненията и анализите, които четат. Което е жалко и от което губите само Вие. Но аз все пак ще ви предоставя разказа, а след това ще изложа и моето кратко виждане по темата.

Интернет

ПРЕЗ ЧУМАВОТО

"Божием попущением тое лeто
удари една чума напрасно, и запали вся земя,
в касабитe, и селата. Не оста чисто ни едно село,
грeх ради наших!"

Стар летопис

Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват. Тая страшна вест изплаши всички и, както ставаше и при друга напаст - когато се зададяха кърджалии или се повдигаше сефер и война, - мъжете се насъбраха на Черковното кафене, а жените по протките и се заловиха да тълкуват новината. И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща.

А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах. Същият тоя прах покриваше къщи, дървета и улици, тъй че всичко беше потъмняло и сиво, каквато беше и изсъхналата земя. Месеци наред не беше капнало капка дъжд. Горите насреща в планината горяха. Денем там се виждаше само дим, но вечер върху тъмните плещи на Балкана пламваше огнената линия на пожарите, сключена в огромен кръг, който все повече растеше.

Всички тия неща, твърде обикновени във всяко друго време, сега добиваха смисъла на знамения. Страх подкосяваше силите, помътваше разума. Страшната болест дебнеше отвсякъде и всеки гледаше да си помогне сам, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба. Из гиризите протекоха разноцветни води, в които се виждаха остатъци от варени билки. Някой се досети и запали в двора си огън от говежди тор. Скоро такива огньове пламнаха във всяка къща. Гъст миризлив дим изпълни селото, смеси се с дима от пожарите на Балкана и замъгли цялата околност. Не подухваше и най-слабият вятър. Тишината стана още по-дълбока и по-страшна.

Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си лице - гладът.

Жените се вайкаха и плачеха пред мъжете, мъжете се срещаха край плетищата, разменяха по някоя дума и гледаха в земята. Утре селото щеше да пламне от страшната болест, какво ще правят? Да бягат в Балкана ? Но всеки имаше на главата си по пет-шест гърла и трябваше да се мисли за най-главното - за хляба. Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драгана започна да се шепне по-често. Той беше човекът, който можеше да спаси селото. Първо това си го казаха помежду най-близките съседи, после премина от махала на махала и не след много време четирма старци, избрани от цялото село, отиваха вече към къщата на хаджи Драгана. Отиваха да му кажат, че съдбата на селото е в неговите ръце.

Из пътя старците позабравиха за чумата и мислеха как ще влязат в къщата на хаджи Драгана. Сприхав и начасничев човек беше хаджият, понякога ще те посрещне тъй, че не знае къде да те тури, а понякога ще те нахока и ще те изпъди. И когато старците стигнаха пред тежките, обковани с желязо порти на хаджи Драгановата къща и дядо Нейко, муфтарят, почука на мандалото, всички други сложиха ръце на патериците си и потопиха очи в земята. За голямо учудване, тоя път, щом казаха на хаджи Драгана кои са и защо идат, той на часа каза да ги пуснат.

И дворът на хаджи Драгана се стори на старците не такъв, какъвто го знаеха. Аргатинът, който вървеше пред тях, като че стъпяше на пръсти, очите му гледаха плахо. Никой от многобройната челяд на хаджият не се виждаше из двора, големите анадолски кучета не се и помръднаха на синджирите си. Но през оградата на градината заничаха вейки с жълти едри дюли и старците си помислиха, че ако те изглеждат тъй хубави, то е затуй, защото утре не ще има ръце, които да ги откъснат. Когато стигнаха под асмата и повдигнаха очи, там нямаше толкова листи, колкото грозде. И тия черни, набити гроздове им се сториха също тъй прокоба на напаст.

Намериха хаджият горе в стаята, седнал по турски на минсофата, с чибук в ръка, а други пет-шест празни чибука бяха наредени на стената зад него. Отпреде му на червения килим беше сложен филджан с кафе, в слънчевия сноп, който влизаше през прозореца, плуваше на тънки ивици тютюнев дим. Изути по лапчуни, старците безшумно минаха и насядаха по възглавниците. Скъп беше на приказки хаджи Драган и направо ги попита какво ги носи при него.

Мъдро, отмерено и бавно, дядо Нейко започна да говори най-напред за чумата, за страха на селото, после за немотията и тъкмо щеше да започне да приказва за глада, влезе Тиха, дъщерята на хаджи Драгана. Тя донесе кафе за всички. Отдъхнаха си старците, като видяха поне една весела душа в селото. Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща й, че й е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях.

- Да пази бог, чедо - каза дядо Нейко, - то като дойде, не гледа старо, младо...

- Не - засмя се пак Тиха, - стари кожи й трябвали сега, старите щяла да мори.

Докато хаджият разбере за какво приказват, Тиха излезе. Поизкашля се дядо Нейко, едно, да скрие шегата на момичето, друго, за да се приготви, и пак почна думата си. Отново приказва за чумата, после за глада, после пак за чумата. Най-после той свърши и рече:

- Селото на тебе гледа, хаджи. Ти баща, ти майка...

В тая решителна минута старците наведоха очи и чакаха да чуят какво щеше да каже хаджи Драган. Изведнъж весел, гърлест смях екна в стаята: смееше се хаджи Драган. Старците учудено го гледаха. Едър човек беше хаджият и както беше се дръпнал назад и се смееше, цялото му тяло се тресеше, а лицето му беше се наляло с кръв.

- Та затуй ли сте дошли при мене? - гръмна дебелият му глас. - Ами че аз... Ха-ха-ха! Аз сватба ще захващам днес, а вий за умиране приказвате.

- Какво думаш, хаджи - рече дядо Нейко, - може ли?

- Защо да не може? Женя Тиха, ви казах. Останало ми е едно момиче, ще оженя и него.

- Бива ли, хаджи? Хората мрат...

- Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е - уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре. Не ми е изпила кукувица ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба!

Старците трепнаха. Надеждата, която всеки таеше в себе си, се пробуди и те й повярваха.

- Право казва хаджият - казаха си те. - Не ще да е чума, страх ще е...

Не отстъпваше само дядо Нейко:

- А глада? Брашно няма вече у никого.

Хаджи Драган махна с чибука си.

- Хамбарите ми са пълни. Има за цяло село. Ще дам на всички. Не ще им го дам току-тъй, ще ми го платят, когато имат, но ще им дам. А сватбата ще си направим.

Когато по-късно Тиха влезе и за трети или четвърти път внесе пълно бакърче с вино, от старото, червено вино на хаджият, тя завари старците, че приказват всички в един глас, весели и пийнали. И тя шеташе между тях, усмихваше се и по-смело им подхвърляше шегите си.

- Вий приживе помана ли си правите - казваше им тя.

А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото опиянение на виното, което сякаш ги люлееше на люлки и ги караше да забравят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава!

*

А след обяд стана тъй, както беше казал хаджи Драган: сватбата започна. Сред мъртвилото, което досега цареше в селото, и сред гъстия дим на огньовете изведнъж се зачуха гайди, загърмяха тъпани. По протките и по мегданите се насъбраха жени. Какво е туй? Луди хора ли има в селото? А когато разбраха, че хаджи Драган жени дъщеря си Тиха, същото казаха и за него: "Луд ли е? В такова време!" Но колкото и да осъждаха хаджи Драгана, ударите на тъпаните ги ободряваха, развеселяваха се, без да щат, радваха се и най-после свършиха с туй, че сами признаха, че хаджи Драган постъпва много добре. Хаджи Драган знае какво прави. Остана само една загадка: защо хаджи Драган женеше Тиха за същия тоя момък, чиито сватовници беше върнал преди месец? Тогава бяха помислили, че Тиха иска да чака Величка Дочкин, с когото се бяха искали и който от три години беше на печала. Какво беше станало сега - Тиха ли се беше отказала от Величка, или хаджи Драган беше се раздумал?

Ето за кое се приказваше по протките и по мегданите. А в това време дядо Нейко слизаше от единия край на селото към другия. Защо хаджи Драган даваше дъщеря си на Люцкановия син, добър и имотен момък, а не чакал да се върне синът на Дочка вдовицата, гол като хурка - това не го занимаваше. Хаджи Драган знаеше какво прави. Важното за дяда Нейка беше, че хамбарите на хаджи Драгана се отварят за селото и каквото и да става, глад няма да има. Това той разправяше на жените, покрай които минаваше, и завършваше:

- Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?

И той казваше това не само да ободрява другите, а сам вярваше в него. И весел, важен като всеки муфтар и малко с помътена глава от старото вино на хаджи Драгана, дядо Нейко продължаваше пътя си. Той гледаше да стигне до долния край на селото, защото там беше си нарочил най-главната работа. Знаеше, че докато мало и голямо се чудеше где да се дене от страх, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и казваха: "Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата." Сега дядо Нейко ги свари в механата, че държат чашите си, слушат тъпаните и се гледат като замаяни. "Какво е?" - питат се. "Какво е - отговаря дядо Нейко, - сватба." И си излиза, като ги оставя да се гледат един други в очите и да се чудят.

Когато дядо Нейко се върна у хаджи Драганови, на двора под асмата, под черните гроздове, играеше голямо хоро. Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани. Нямаше врагове вече хаджи Драган, в двора му беше се събрало цяло село. Който беше на хорото, играеше, който не - отиваше при хамбарите и подлагаше чувалчето си: Вълко, кехаята на хаджи Драгана, сипеше жито като злато и бележеше с ножа си по рабошите. Дядо Нейко беше доволен.

Така вървя тая небивала сватба цяла неделя. Съмнеше ли се, всеки тичаше към хаджи Драганови. Развеселяваха се един други, играеха до премаляване. Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино, за да приспят грижите си, смееха се, за да прикрият страха си. И гледаха се плахо един други и всеки мислеше, че някой знае нещо лошо и не го казва. А вечер пожарите светеха на Балкана. Щом се приберяха у дома си, същите тия хора, които бяха се веселили на сватбата, сега заключваха вратите си и плахо се ослушваха. Залъците се спираха на гърлото им. Когато заспиваха, душеше ги тежка мора. И при слабия блясък на кандилата лицата им изглеждаха бледи и измъчени като на мъртъвци.

Дворът на хаджи Драгана беше пълен с хора. Чакаха да изведат булката. Но тъкмо в това време се случи нещо, което внесе голям смут сред сватбарите: откъм север, над кориите, се показаха орли. Гледаха ги всички. Много орли. Опънали широки криле и сякаш не хвърчат, а се плъзгат, като че ги носи вятър. Къде можеха да отидат тия орли, ако не там, гдето има мърша, гдето има леш. Отиваха право към долните села, а там беше чумата, там мряха хора. Никой не каза това, но всеки си го помисли.

- Какво сте се зазяпали? - екна силният глас на хаджи Драгана. - Я свирете! - викна той на слисаните гайдарджии. - Чорбаджийско хоро искам. Тежко. Хайде, захващайте.

И гайдарджиите, на челата на които светна по една жълтица, залепена от хаджи Драгана, надуха гайдите. И хорото се залюля от единия край на двора до другия. Сам хаджи Драган го водеше, на две глави по-висок от другите.

Лудешко веселие обзе пак всички. Но останаха някои настрана, които си шепнеха нещо.

- Виж какви са червени очите на хаджият! - казваше един.

- Тряба да си е попийнал.

- Не, плакал е!

А вътре в къщи, в стаята, където обличаха Тиха като булка, никой не беше останал освен нея. Дружките й бяха излезли да гледат орлите. Когато се върна първата от тях, Рада, която беше и най-вярната дружка на Тиха, видя, че Тиха беше си закрила лицето с ръце.

- Ти си плакала! - рече й тя.

- Кой, аз ли? Мислиш ли, че аз мога да плача?

И Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи.

- Ах, Тихо, ах, сестро, само да видиш колко орли! Ах, не е на добро!

- Я се остави!

- Тихо, сестричко, не се сърди. И що ти трябаше в таквоз време, да беше почакала. Можеше и Величко да се върне.

- Величко ли? Защо ми е Величко, аз си имам мъж. Кой знай къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!

За миг очите й потъмняха, но веднага пак се напълниха със светлина и тя се засмя. Влязоха и другите й дружки. Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят.

Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща. Но сега плакаха не само домашните, но всички, плакаха дори хора, които не знаеха що е сълзи през живота си. Трябваше хаджи Драган пак да се намеси и сватбата тръгна към черквата.

Нищо не се случи из пътя, освен конника, когото видяха да влиза от другия край на селото. Тоя човек препускаше с всичките сили на коня си, кой можеше да бъде той, какво носеше?

Черквата се изпълни с народ. Запалиха свещите на полюлея и под него се изправиха булката и младоженецът. Започна се венчаването. Отведнъж откъм вратата се зачу шум. "Не сте ли го видели?" - викаше женски глас и в настъпилата тишина познаха гласа на Дочка вдовицата.

- Ей сега си дойде - говореше тя на най-близките до нея. - Скочи от коня си и щом му казах, право към черквата... Тук тряба да е дошел.

- Дошел? Кой дошел? - плахо попита някой.

- Аааа! Дошла, чумата дошла! - писна женски глас навътре.

И както беше гъсто насъбрано, множеството се поклати, готово да бяга.

- Стойте бе, хора! - завикаха някои мъже. - Нищо няма, нищо!

Поуспокоиха се и се повърнаха. Но отпред, пред олтара на черквата, остана празно. И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен. Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна.

- Чумав! - извика някой. - Бягайте!

Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.

- Ах, боже, какво да правя - викаше тя, - син ми е, а е чумав! Ах, боже!

Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.

Тогава Тиха тръгна към чумавия - Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.

pixabay.com

Силата на любовта

Интерпретативно съчинение

Майсторът на българския разказ – Йордан Йовков, чрез своето творчество се впуска в душата на обикновения човек. Като творец – хуманист, той подхожда към вътрешния свят на героите си, към техните чувства и терзания. Творящ през 30-те години на XX век, Йовков разглежда и показва народопсихологията на тогавашите българи.

Често срещани мотиви са мотивът за красотата (В „Албена”, “Песента на колелетата") или пък този за силата на любовта, най-ярко изразен в "През чумавото". Характерно за творчеството на Йордан Йовков е съпреживяването му, заедно с героите си.

С изразената структура на разказите си, той последователно разкрива сюжета, като често използва и ретроспекция. Разказът "През чумавото" е ясен пример за това колко силна може да бъде една любов, но не любов между родител и дете, а между двама млади.

Чума и любов са две на пръв поглед контрастни, несъвместими понятия, но пък са и свързани. В разказа на Йовков именно чумата е тази, която «помага», за да се открои по-конкретно мотивът за безграничната любов. Болестта убива всичко наоколо, но силата на любовта се оказва по-силна и въпреки чумата, проявява мощта си.

Обичта е тема, често засягана в творбите на Йордан Йовков. «През чумавото» не е изключение. Въпреки върлуващата чума, домът на хаджи Драган е весел, спокоен. Сякаш това място е защитено от всичкото зло, което съществува по земята. Любовта е смятана за едно от най-силните чувства, способна дори на невъзможното. Мотивът за любовта се прокрадва още с факта, че хаджи Драган готви сватба на дъщеря си – Тиха. Сватбата, освен символ на новото начало, на чистотата и радостта, е символ и на любовта. Тук обаче сякаш такава любов липсва, или не е изразена. Годеникът на Тиха е заличен от нейната стара любов – Величко. Често силната любов е способна на множество злини. Възможно е Тиха сама да е довела Величко до болестта, тъй като в яда си го е проклела. Проклятието, казано от любим човек, дори и ако не е желано и осъзнато, бива най-силно.

Сватбата е символ на новото, а новото предполага загърбване на всичко старо. Въпреки това, Тиха, дори и в деня на сватбата си проронва и горчиви сълзи за своя любим, спомня си за него. Краят на творбата е най-символичният, той разбива митовете за силата на майчината обич, прокарва и елемент на модерното, без предразсъдъци мислене. Страхът, изпълнил селото унищожава човешкото у хората. Любовта не е еднозначно понятие, което е и обяснение за всестранните реакции между хората, при появата на чумавия Величко.

Сблъсъкът лице в лице с ужаса, може да убие дори майчината загриженост и вродения й уж инстинкт за закрила на чедото си. Дали външният вид «...мъж, млад, но почернял, прашен. Очите му устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се.» или самата мисъл за идващата чума, отблъсква майката от детето й. Това, че Дочка се колебае, говори за противоречието между инстинкта й за самосъхранение и майчинския. «Ах, боже, какво да правя – викаше тя, - син ми е, а е чумав! Ах, боже!» Любовта към сина й не е угаснала, тя е раздвоена , за което говорят и действията й. «Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-накрая, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.»

Сълзите в очите й разкриват болката, която изпитва от направения избор. Тя се смесва с тълпата – бяга, не се отличава от множеството уплашени съселяни. Тук основният конфликт е между силата на любовта и силата на страха. За майката, силата на страха излиза победител, но от друга страна е изключено любовта да е изчезнала. Чрез отчаяните й действия, чрез несигурните й движения, читателят разбира, че страхът е само външно проявление, любовта е останала дълбоко в сърцето.

Другата гледна точка е свързана с Тиха. Важно е да се отбележи, че първоначално и тя се колебае – «Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря.» Тук явно силата на любовта е с надмощие над страха й, дори и малко, както изглежда от колебливостта й, която в последствие изчезва напълно. Когато се изправя със страха в очите, Тиха напълно забравя за чумата, за опасностите, които могат да я споходят. Колкото повече се приближава към болния Величко, толкова повече измества страха си с любовта. Силата на любовта вдъхва увереност, но тя и затваря очите, скрива реалността.

Тиха, освен чрез вътрешното си проявление на любовта, което таи дълбоко в себе си през годините, в които Величко го няма, проявява любовта си и външно, чрез постъпките си. Тя не само остава с любимия, тя и «тури главата му на коленете си и го загледа в очите». Истинската любов е тази, която е проявена всякак – и вътрешно, и чрез постъпките. Тиха, освен  сила на любовта, има и силна воля. Тя не е единствената, чиято любов побеждава. Важен е и другият въведен образ – „Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си”. Използван е мотивът за Бог, обичащ всички, независимо от раса, положение и душевно и физическо състояние. Падналото було вероятно символизира сватбата, макар и не със свещеници, но пък сякаш с вдигнатата десница на Исус се намеква за одобрение на съюза. Така двамата влюбени, които вероятно ще бъдат застигнати от еднаква съдба, стават едно цяло, силата на любовта им ги отпраща към вечността, в която те са заедно пред Бог.

Йордан Йовков е автор, който не набляга толкова на развитието на една случка, колкото на смисъла й и мислите, които поражда. В „През чумавото” краят е отворен, но се предполага, че ще бъде трагичен. Това сякаш не прави впечатление, тъй като четящият е удивен от силата на любовта, а и в главата му се пораждат множество въпроси за това какви граници може да премине една любов и дали въобще има такива. С творчеството си, Йордан Йовков възобновява човешкото у хората, стопля сърцата им с трогателните истории, които ни обрисува. Именно затова този писател продължава да буди интерес и днес, а и ще продължава и занапред.