Креон и Антигона - трагични герои

wikipedia

Драмата "Антигона" от Софокъл разкрива трагичната история на два различни рода - един с родово проклятие, друг - без. Софокъл като основоположник на трагедията ясно и последователно успява да започне произведението си от щастливото начало и да го завърши с трагичен край. С това той цели да покаже прехода от едната крайност към другата. Както в "Едип цар", така и в "Антигона" се набляга на фаталния край, който е постигнат чрез твърдостта на уверени владетели, каквито в случая са Едип и Креон. Трагедията на Софокъл има за цел да покаже два различни характера, хора с различни представи за живота и да ги приобщи в едно общо - "трагичен герой". В "Антигона", трагикът ясно показва, че не е нужно да си мъртъв, за да имаш трагичен ктай, поучителното в случая е, че Креон, макар и жив нарича себе си "жив мъртвец" и читателят ясно разбира, че трагичният герой в случая е Креон.

Креон и Антигона - трагични герои. Както тя, така и той претърпяват своя фатален край, но начинът, по който са достигнали до него е коренно различен. Креон, чрез своята увереност и гордост не съумява да послуша народа си, нито пък своята собствена кръв - сина си Хемон. Но основната грешка е, че той се осмелява да се противопостави на божиите закони. За разлика от чичо си, Антигона държи на рода си и нейна основна грешка е, че иска да погребе брат си. Освен това, родовото проклятие си изиграва ролята, тъй като тя е от рода на Едип, който род е прокълнат да изчезне и да не съществува повече.

Трагедията "Антигона" се върти около двама души - Антигона и Креон. Като цяло, Креон е справедлив и добър владетел, но е заслепен от властта си и раздава обиди, и се противопоставя на божиите заповеди и закони. До една степен той е и патриот, и за него да се изправиш срещу народа си е непростимо и затова не смята, че погребението на Полиник е уместно. Но все пак боговете са тези, които могат да решават относно тези въпроси, а Креон като владетел е длъжен да се грижи за народа си. Лоша игра му изиграва поведението на Антигона, която е млада, но въпреки всичко тя държи на прокълнатия си род и смята, че всеки е достоен да бъде погребан. Смелостта и да се противопостави на думите на Креон: "и за него, казвам, обявих навред в града - ни гроб, нито оплакване от някого" не остава незабелязано, а напротив - всички искат нейното спасение. Властният Креон успява да изплаши и Исмена, която отказва да подкрепи сестра си. Честността на Антигона не успява да я спаси и тя признава всичко на чичо си: "Признавам, не отричам нищо - сторих го". Дързостта х е забелязана и от хора. Наказанието й не я плаши, все пак за нея най-голямото зло е, че тя няма деца и семейство, няма какво да губи. Тя решава да прекрати живота си, като се обесва. Точно този факт е причина за нещастията на Креон. В разговора със сина си, той не вижда загрижеността му за народа, а приема думите му като слова срещу него, като "отмъщение" за Антигона - неговата любима. Управникът на Тива сам проклина сина си: "За обич ли? Отивай в ада - там люби". Въпреки че думите са отправени към Антигона, синът му Хемон в края на трагедията се самоубива пред баща си и мъртвото тяло на Антигона. Това се явява най-голямото нещастие за един човек - да загуби сина си, поради гордостта си. Не му остава нищо освен съпругата му, която също се самоубива. Не случайно "хорът казва "О, колко късно ти съзираш Правдата". Вече е късно, героят е жив, но е сам, с мисълта, че той е причината за трагичния му край.

Античното произведение "Антигона" поставя и излага идеята на две поколения. Едното - младо и дръзко, другото - заслепено от властта, получило през годините. Трагедията кара читателя да се замисли и да осмисли постъпките на Креон и Антигона по отделно. Двама коренно различни души с подобен финал, но Антигона, като положителна героиня се спасява от злото при живите и в крайна сметка с Хемон остават заедно, макар и в света на мъртвите. А какво остава за Креон? Да се самосъжалява до края на дните си, но сам, без семейство.