Яворовата поезия е
част от следосвобожденската литература, или по-точно от символизма. С появата на символизма, което и е вторият
етап от модернизма се загърбват темите, свързани с реализма. Тъй като Яворов е
личност с множество лица, то и темите му са различни, обхващащи социална,
политическа и любовна тематика. Като символист, поетът изразява
индивидуалистичен бунт срещу битовизма и затвореността на народа. За
творчеството му основна роля играе и самата му съдба. Първоначално, като
интересуващ се от политика мъж, темите му обхващат повече политически, дори
социални теми. Произведения като „Градушка” и „На нивата” обуславят и темите,
свързани с българския фолклор. Като втори етап от творчеството му може да се
приеме и идеята за раздвоеността, самотната душа, чието спасение може да е
единствено любовта. Мимолетните му авантюри, Лора и Мина му дават куража и
желанието да се впусне в любовната лирика.
Любовта изиграва
основна роля в живота на поета, защото тя го вдъхновява, извисява и дори отнема
живота му -както душевно, след смъртта
на Мина, така и физически, след самоубийството на Лора. Именно тези две жени са
в основата на неговото творчество. В лицето на Лора той вижда детето, ангела,
топлината, която той не успява да постигне с Лора. Любовта е спасението, чрез
което Яворов иска да открие себе си, да се отърве от образа на самотник.
Това, което може да
се каже за Яворов е раздвоение, дори противоположност. Раздвоен е между две
цени – едната улегнала, образована, твърда, а другата – малка, наивна, нежна и ранима.
Дуалистичният характер се среща и в самите му произведения. Сблъсъкът между
добро и зло, между ангел и демон, между вяра и невяра – всичко това го обърква,
прави изборът му труден. Ако съдим по творчеството му, определено Мина може да
се приеме за основната му муза. Тук отново имаме противоречие – Мина е желание,
блян, а Лора е действителност. В стихотворението „Ще бъдеш в бяло”, Яворов
описва обекта на своите мечти като ангел, светица, защото тя е
дематериализирана. „Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина/ и като ангел в бяло
облекло”. Ангелът е недостижим, възвисен. Бялото облекло пък може да се приеме
като символ на ново начало, в което да се наложи действителността. Сватбата,
като мотив, може да се приеме, че е споменат и в произведението „Пръстен с
опал”. За кого всъщност бленува лирическият герой?
„Кристално чиста,
като висините сини,
намериха те спяща
жаждащи мечти, -
в съня на твоите
шестнадесет години
душа те възжела и
похити.”
Мина е чиста,
възвисена. Телесното тук не играе важна роля. Похотта и плътта са основни идеи,
използвани в демоничната, погубващата любовна лирика. Яворов желае да продължи
пътя си с Мина, иска да изгради нещо ново, в което да има място само за тях
двамата.
„И нека съсипни се
той окаже!
(Веднъж ли съм се
спъвал в съсипни,
залутан из среднощни
тъмнини?)
Аз бих намерил и
тогава даже
обломки, от които да
създам
нов свят за двама
ни, и свят, и храм.”
Съсипните тук
изразяват трудностите, през които лирическият герой се налага да мине, и то не
веднъж. Но те не се явяват пречка за него, напротив. Мина е описана като
„Вълшебница”, която вместо да му помага – мълчи.
„Душата ти
вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в
глад и жажда,
но твоята душа се не
обажда,
душата ти, дете и
божество…
Мълчание в очите ти
царува:
душата ти се може би
срамува
за своето вълшебно
тържество.”
Мълчание, тишина,
тайнственост – това е „детето”, което лирическият герой така желае.
„Две хубави очи.
Душата на дете
в две хубави очи; -
музика - лъчи. “
Очите й са свързани
със светлината и музиката, образът на бляна на лирическия герой е възвисен чрез
музиката, дори и увековечен.
Освен образа на
красивата, чистата, духовна любов, Яворов познава и другата страна. Жената за
него, от топлина, желание и ласка се превръща в падение, в нещо демонично.
Религиозните мотиви се срещат в образа на ангела и демона, в образа на храма,
светостта и истинността, искреността на чувствата. Тази любов има и друга
страна, в която плътското преобладава, която погубва душата. Ангелът става
„Чудовище”, „Проклятие”.
„Чудовище си ти,
чудовищно дете
на престъплението и позора,
но дебном тебе са родили те,
далеко и на сатана от взора:
родили гнъс и срам! При твоя вид
тях ужас ги превръща в камен зид.”
Демоничното нахлува
в лирическия герой, но той е готов да мине и през ада, за да се докосне до
плътта. Има момент, в който любовта се материализира. „Сенки” е преходен период
на преминаване към физическо докосване.
Неразбирателството,
различните светове, в които живеят – това е възможната причина за:
„Напрегнато ръце се
към ръце протягат
и пак се не
докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред
друг, един за друг стоят.”
В това произведение
и Мина може да бъде видяна като недосегаемата мечта, ангелът, лишен от
телесност. Погубващата любов е в лицето на Лора: „И ето аз ви думам: има ад и
мъка -
и в мъката любов!”
Адът е демоничното
проявление на любовта. Противоречие отново се наблюдава – мъка и любов.
В крайна сметка
авторът прави своя избор. Той призовава: „ела и дъхай в моето лице/ ела и сгрей
изстинало сърце.” Самотата му може би ще е споделена, запълнена. Блянът е
призован, със своята святост и топлина да сгрее изстиналото сърце. Чрез
повторението на подканата „ела”, лирическият герой изразява своята
настойчивост, конкретност и решителност на действията.
Яворов, чрез
лириката си променя мястото на жената. Тя става основен двигател, спасител на
мъжката душа. Любовта е начин, чрез който Яворов би могъл да избяга от
затвореността на душата си и да се впусне в света на мечтите, чиито възможности
са безкрайни. Мъжкото в творбите му остава на заден план. На първо място
изпъква жената, със своите „вълшебни” свойства, която се превъплъщава и в
ангел, и в демон, в дете, във вълшебницата, дори в проклятие. Но тя е и
тайнственост, скрита зад „Маска”, която авторът може би никога не успява да
свали напълно.
0 коментара:
Публикуване на коментар