Анализ на ''Къщата'' - Атанас Далчев

Сам дяволът я сякаш дал под наем,

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата

а мракът спи и през деня във стаите.

Дъждът гризе мазилката и бяга

през счупените водостоци от олово

и като пот по челото на болен

по сивите стени избива влага.

И снощи (ти видя ли от прозореца?),

когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата,

завиха нощни кучета на двора

и черна сянка, дълга като копие,

разчупи се на каменните стълби

и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха.

1925 г.

Атанас Далчев е един от авторите, който има по-различно виждане за Света. Той се впуска в един предметен Свят, в който предметите са тези, които говорят, а хората, ако ги има, са само част от този странен свят. Далчев засяга множество философски въпроси, свързани с човешкото битие, подбужда много екзистенциални въпроси, свързани с живота и смъртта, с границата между двата свята, със смисъла на живота. Той създава тайнствен свят, в който човекът не е толкова реален, колкото предметите. Човекът може и да присъства в стаята, но може и да е само дух, само спомен. Предметите пък са реални, те съществуват и сякаш оживяват в този замръзнал, неподвижен мир. Всеки един от тях иска да каже нещо, но не успява, което пък дава възможност на читателя сам да стигне до отговор, който може да е различен за различните хора. 

Атанас Далчев илюстрира една мрачна, зловеща, задушлива  и дори песимистична обстановка, в която няма герои, няма действия, няма общуване. Самотата е един от основните мотиви, които са включени в творчеството на Далчев. Тя се изразява в липсата на комуникация, защото човекът, като социално същество има нужда от някого, на когото да сподели и този някой да е човек, тъй като предметите не могат да изместят индивида. Листът „Стопанинът замина за Америка” крие зад себе си човек, но дори и в този случай той е неизвестен, защото е останал някъде, в неясното.

Още със заглавието си, стихотворението „Къщата” подсказва за пространството в или около което ще се развива действието. Произведението „Къщата” е членувано, което значи, че авторът има предвид една точно определена къща.

Още с първата строфа се внася нещо от отвъдното, от страшното, ужасното и мистериозното. С началото се внася и диаболичното в произведението, типично течение за творческия период на Далчев. Описваната къща всъщност може да е населена, а може и да е празна, но във всички случаи тя е страшна и зловеща. „Сам дяволът сякаш дал под наем” – дяволът е от ада, а в ада отиват всички зли хора, тоест къщата не е подходяща за живеене. Дяволът тук е споменат, за да подсили мистичното в творбата, за да подчертае присъствието на демонични сили в къщата. 

Въпреки че дяволът я сякаш дал под наем, тоест дяволът не присъства в пространството, но въпреки това дава частичка и от себе си. Дяволското ясно проличава и по-нататък в творбата. Но по-важен остава въпросът: на кого точно иска да навреди въпросното зло същество? Този въпрос обаче остава без отговор, тъй като „неизвестно кой е наемателя”. Това означава, че уточнението „сякаш” в началото на строфата се отнася за несигурността към това дали къщата е дадена под наем. Излиза, че е напълно възможно къщата да е необитаема, за което говори и самото продължение на стихотворението „затворена е всякога вратата”. Една врата е винаги затворена, когато няма стопанин в къщата, или когато има стопанин, който не излиза никога, което е по-нереалистичното от двата случая. Вратите, както и прозорците, служат за преход към външния или вътрешния свят, но служат и за вход както на хора, животни, така и на слънце, топлина, вятър, студ, дъжд или сняг. В случая, щом вратата е всякога затворена, следователно „мракът спи и през деня във стаите”. Мракът може да се свърже с дявола, който е типичен представител на тъмния, подземен свят. Мракът е символ на злото, неясното, застоялото, невидимото. Щом мракът спи и през деня в стаите, значи къщата е изпълнена изцяло с тъмните тонове. „Деня” е символ на новото, на светлото и радостното, но и тук той е засенчен, дори изцяло унищожен от мрака. Въпреки това, освен чисто песимистично настроение, в първата строфа може да се намери и искрица оптимизъм в глагола „спи”. Сънят е непостоянно състояние, той може да премине в будно състояние, а ако мракът се събуди, той може да изчезне и да позволи на деня да покаже целия си потенциал, да покаже на стаите красотата на светлината, дори и на топлината, на свежестта. Денят винаги оправя човешкото настроение, утринта е символ на новото, тоест ако мракът се събуди и изчезне, то денят ще промени случващото се. Но мракът надделява.

Във втората строфа авторът излиза извън пределите на къщата, като показва влиянието на дъжда върху въпросната сграда. „Дъждът гризе мазилката и бяга” – дори и самата природа е против зловещата къща. Дъждът разрушава мазилката и изчезва, с което придава неподдържан и старинен вид на дома. Тъй като вратите са всякога затворени, следователно и прозорците не се отварят, тогава дъждът, тъй като не може да влезе в къщата, за да я руши, започва да я унищожава отвън. Той я „гризе”, а животните – гризачи например гризат, докато не съборят основите на предмета или докато не изгризат всичко, до основи. Дъждът бяга през счупените водостоци, което подсказва за силата на дъжда. Ако валеше леко, нямаше да се насъбере достатъчно вода, за да „пробяга” през водостоците. Освен разпадащата се мазилка, къщата е и със счупени водостоци. Водата е разрушител и въпреки че руши отвън, тя успява да навлезе и вътре, под формата на влага „... по сивите стени избива влага”.

Появата на влагата е сравнена с появата на пот по челото на болен, защото двете (потта и влагата) са взаимно свързани. Потта не е просто пот, а пот по челото на болен. За болния тя е студена, както е студена и избита влага по сивите стени. Сивият цвят е студен цвят, но тук, в къщата стените може би са станали сиви, поради избилата влага. Във втората строфа се наблюдава преход отвън към вътре – от рушащата се мазилка отвън, към съсипаните сиви стени отвътре.

В третата строфа се заражда диалог. „И снощи (ти видя ли от прозореца?), лирическият герой говори на някого, дори му разказва, пита го дали е видял през прозореца. Тогава къщата е с неизвестния наемател не е пуста? Разказващият е видял вятъра, кучетата, сянката през прозореца и тъй като видените обекти са отвън, следователно човекът наблюдава от самата къща. Случката, която е станала „снощи” отново пробужда зловещото в произведението. Вятърът писва ненадейно и със силата си отваря всякога затворената врата „разтвори се, затвори се вратата”. Вратата все едно се одухотворява и иска да каже нещо, но дори и да се опита, вятърът, който пищи, и виещите кучета на двора биха я «надвикали». 

Като цяло, третата строфа създава голям смут в читателя, тъй като са описани множество звуци, които се преплитат и създават усещане за хаос. Изглежда дъждът и вятърът са се обединили  цел да унищожат къщата. Разрушението в случая не е негативно действие, защото тези две природни явления са събрани, за реализиране на идеята за унищожаване на злото. Все пак самият дявол е дал къщата под наем, което е и достатъчно показателно за наличието на черни сили. Конфликтът е между природата и злото, като природата е навън, а злото е вътре. Означава ли това, че предполагаемите двама обитатели на дома са въплъщение на злото? На пръв поглед те изглеждат като жертви, затворени в един дяволски дом, който скоро ще бъде разрушен. Глаголите «писна» и «завиха» обрисуват един пробуждащ звук, но тези глаголи са и свързани, тъй като именно поради писналия вятър завиват нощните кучета на двора. Кучетата са достатъчно умни животни, те усещат чуждото присъствие и подсказват за по-нататъшното развитие на творбата.

Последната строфа е продължение от разказа на човека, вътре в къщата. След описателните звуци, наблюдателят постепенно достига и до основното, на което е станал свидетел. Той преминава от общото към конкретното. Суматохата навън и в двора остава на заден план, а на преден идва „черна сянка, дълга като копие”.Сянката често е повод за човек да бъде изплашен. Въображението му е способно да си представи най-страшните неща и от страха, той дори не се досеща да помисли логично или пък просто да се изправи срещу страха си и да види от какво се е получила прословутата сянка. Често тя се оказва предмет на обкръжението, който с нищо не заплашва живота ни. Дългите сенки изглеждат доста по-зловещо от късите. В „Къщата” сянката е сравнена с дълго копие, а копието убива. Освен символиката на копието, цветът на сянката също е ужасяващ – черен. Всичко води към смъртта, сянката се движи, тя може да навреди на някого. За движението й говори стиха – „разчупи се на каменните стълби”. Когато човек се движи по неравна повърхност, в случая каменните стълби, то сянката му се разчупва по описания от Далчев начин. Наблюдаващият от прозореца най-накрая стига до основното, което е видял. Видяното е очевидно – това е сянка на мъртвец „и аз видях, и аз познах там мъртвия”. Освен че го е видял, лирическият герой го е и познал, следователно мъртвият „когото преди девет дни заровиха” е знаел за „наемателя” в къщата, а може би само наемателят е знаел за заровения човек, тъй като освен ролята на наемател, той притежава и ролята на наблюдател. Числото девет в случая притежава символика. То е противоречиво число, тъй като девет са месеците, които майката носи детето си, а след деветия му дава живот, и девет са дните, в които духът на мъртвия все още броди по земния свят. Числото е символ и на живота, и на смъртта, не случайно е противоречиво.  Главният въпрос е какво прави духът на мъртвия сред живите? Отговорите могат да са множество. Щом сянката на мъртвеца се разчупва на каменните стълби, следователно той се насочва някъде. Стълбите може да са пред външната врата. По този начин тази сянка иска да навлезе в къщата, всичко е на негова страна, дори и вратите, които се отварят и затварят. Духът иска да премине в отвъдния свят, а ако влиза в къщата, значи иска да вземе някой със себе си.  Факт е, че черната сянка не е навредила никому, защото наблюдаващият разказва изминалата случка, минала без видими последствия. Като последствия могат да се приемат единствено дъждът и влагата, които възможно да са изпратени от преминалия в другия Свят човек.

От началото, до самия край читателят се лута от едно място към друго. Стихотворението „Къщата” въпреки краткия си обем, успява да зададе въпроси, чиито отговори са неясни. Колкото повече четем творбата, толкова повече идеи ни идват, но също и толкова по-объркващо става то. С объркането, идеите също се объркват и в края четящият не може да изрази лична позиция, защото просто е заблуден. „Къщата” крещи, но е трудно да се долови какво точно казва, дадените символи не са достатъчно ясни и предизвикват спорни мнения. С дяволското начало и краткият със заровения мъртвец се придава цялостно усещане за творбата, тя е мрачна, зловеща и тайнствена. Като цяло стихотворението има според смисъл и символика, но това не пречи всеки човек да изгради свое собствено становище, което характеризира неговото собствено, вътрешно състояние.


Това са мои разсъждения, които не са съобразени с виждания на литературни критици!