Вярата в поезията на Вапцаров

Поезията на Никола Вапцаров дава един различен, но в същото време напълно реалистичен поглед към Света. Въпреки че преживява множество трудности в и без това краткия си живот, младият поет не се оплаква, а напротив – съумява да съчувства и на другите, на хората около себе си. Като един пролетарски поет, Вапцаров създава в мислите с един утопичен Свят, в който вярата в справедливостта остава жива, независимо от случващото се. В творчеството на Никола Вапцаров често срещан е мотивът за човешката диша, която е изследвана, заедно с нейните чувства и желания, т.е. е индивидуализирана. Ярко се разграничава „аз” и „те”, като конкретика невинаги има. Друг често срещан мотив е мотивът за саможертвата, но не тази саможертва, ненужна на никого, а тази, имаща някаква цел. Дори и да не е особено приет и популярен тогава сред литературния елит, Вапцаров остава запомнен с много от стиховете си, като и до ден днешен се чуват откъси. Например „Живот ли бе – да го опишеш?” или пък „Борбата е безмилостно жестока”. Това всъщност показва до каква степен са въздействащи словата му, звучащи иначе ясно и лесно разбираеми. Множеството мотиви, които той включва, показват разнообразна неговата лирика, а всъщност сякаш стиховете му са все с историческа насоченост, също и свързани с тежката борба, отнемаща животи.

Въпреки „мъка ненаписана”, у автора остава и нещо единствено смъртта би могла да отнеме – а именно – вярата. Тя е тази, която крепи човека, която му дава надежда за по-доброто съществуване и дори тази, която събужда дързостта у хората. Стихотворението „Вяра” илюстрира чудесно своята мощ и вдъхва увереност, „че утре ще бъде/ живота по-хубав,/живота по-мъдър?”

Вярата в живота е увереността за по-светлото бъдеще. Творбата на Вапцаров „Вяра” ясно разкрива същността си, въпреки че не веднага преминава към главното. Началото започва с типичните действия за един обикновен човек – дишане, работа, живеене. Но тук идва и нещо, което е характерно единствено за творчески настроения човек – „и стихове пиша”. Поетите са мечтатели, в повечето случаи те таят вярата за по-доброто живеене, в което цари спокойствие и справедливост. Тук, именно това писане на стихове загатва за това, което следва. Не е отбелязано какви са тези стихове, но звучи все едно не са професионални „тъй както умея” ги пише, без да се обвързва с някаква тематика.

Още със самото заглавие „Вяра” на читателя му се „подсказва”, че ще стане дума за нея. Освен това, заглавието по някакъв начин ни кара да свързваме всеки ред, всяка строфа с вярата. По-нататък е използвам мотивът за тежкия живот, с който трябва да се борим. Наблюдава се смислово повторение на „тъй както умея” и „доколкото мога”. Тогава излиза, че лирическият герой не е „професионалист” и в начина, по който живее. Наблюдаваме и противоречие – „С живота сме в разпра,/ но ти не разбирай, / че мразя живота.” Излиза, че героят ще обича живота, дори и да умира. Звучи все едно тази обич към живота ще е вечна и дори смъртта не ще може да я съкруши. Стихотворението върви от смъртта към оживлението. Представата за смъртта, която не би убила любовта към живота е заместена с протеста към „тях”, към „злодеите” –

„Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!”

Сякаш се пробужда нов живот – живот без граници, сякаш вярата се е събудила. Дотолкова се отварят нови хоризонти, че се споменава за небе, ракети, дори и далечна планета.

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

Гъделът, като чувство, е смесено. От една страна е леко неприятен, от друга пък те води до изтръпване, дори и до състояние на вътрешна наслада. Именно това толкова странно чувство изпитва и лирическият герой, когато гледа към небето и когато всъщност чувства живота, „че още ще бъда”. Звучи така, все едно всичко е пред него, но къде е мястото на вярата? Ако можем да я открием, то тогава е уместен и въпросът в какво е скрита тази вяра? Първата част на Вапцаровото произведение мълчи, то единствено подхвърля идеи, които ние невинаги успяваме да уловим. Въпреки това догадки не липсват, но ако наистина съществуват, то не напълно се избистрят с втората част на творбата. Тя е по-конкретна, уточнява за каква вяра става въпрос и всъщност пояснява защо стихотворението носи и това заглавие. Лирическият герой все едно води диалог с някого, но с кого – не става ясно. Разбира се единствено, че този или тези хора не са положително настроени.

"Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? —

пшеничено зърно

от моята вера"

Тук героят поставя събеседниците си в определена ситуация, изправя ги пред момент, в който дори малка частичка от вярата му е отнета. Ясно за всички е колко голямо е едно пшеничено зърно. Тогава идва и въпросът колко всъщост е голяма тази вяра, щом би било толкова фатално едно пшеничено зърно, че „бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.”. 

Вероятно проблемът не се крие в това колко вяра таи лирическият герой, а колко важна е всъщност тя. Толкова значима, че дори и мъничко да му вземат това „пшенично зърно”, вяра има огромно значение за него. Тази вяра е негова, той я чувства толкова своя, че не дава никой да припари до нея. Тя е свещена. Изглежда така, все едно в лицето на вярата е превъплътено дете, а лирическият герой е майката, която не допуска и косъм да падне от чедото й.  В противен случай тя би се превърнала в ревяща от болка, ранена в сърцето пантера. Ясно е, че сърцето е жизненоважен орган, който особено в литературата има важна, сантиментална символика. Сърцето е това място, което бива сразявано при някаква душевна болка Такава именно би била и болката на въпросния Вапцаров персонаж. Следващите стихове говорят за човек, изгубил своята вяра. Отмъкването на това «пшенично зърно» се явява «грабеж».

„Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право —

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.”

Добива се една яснота за ситуацията и за важността от факта ялата вяра да бъде непокътната. Нецялостта е символ на незавършеност, на половинчатост. Нищото означава пълна празнота, а можем ли да кажем на някого „нищо”, ако той има чувства, мисли, емоции? Още повече той притежава и някаква вяра, дори и непълна, която е достатъчна, за да го извади от положението му на отчаяние и себеотричане, защото да се наречеш „нищо< означава да отречеш самия себе си. От пълното отчаяние се върви към положителното. Вярата се връща, въпреки че тя не си е и отивала, тъй като е важно да обърнем внимание на факта, че това са само догадки – „да кажем”, „бих ревнал”, „ще бъда разнищен”, „ще бъда аз нищо”. Всички тези изявления са свързани с бъдещото, но несигурно бъдеще. Те са евентуална последица от евентуално отнемане на вярата.

По-нататък във „Вяра” лирическият герой продължава с предположенията, но този път той взема друга гледа точка – тази на смелия, несломим човек, със своята вяра, която не би могла да бъде отнета, а напротив – тя би била защитавана!

„Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?”

Още с началото на строфата сякаш има обръщение към някого – „може би искате/ да я сразите/ моята вяра / във дни честити”. Вярата, за която става въпрос вдъхва оптимизъм за идния ден. Под хубавия живот вероятно се разбира едно спокойно, дори красиво ежедневие. Прави впечатление, че е използван „по-хубав”, а не просто „хубав” живот. Това намеква, че и преди животът е бил достатъчно ценен, хубав и мъдър. Звучи така, все едно всяко следващо „утре” ще е все по-добро. Вярата за по-мъдрия живот крие в себе си идеята за постигане на нещо по-голямо, на достигане на по-нереални мечти. Мъдрият и красив живот е всъщност справедлив и хармоничен. В него се постига баланса между мъдростта и красотата, тоест между рационалното и емоционалното. С отнемането на вярата се отнема не само по-красивият и по-мъдър живот, а и самият живот, което показва до каква степен е важна човешката надежда за по-светлото бъдеще. Друг въпрос, който лирическият герой задава към „тях” е как ще щурмуват, като дори използва учтивото „моля”, сякаш иронично. Щурмът, дори и с куршуми не звучи страшно за Вапцаровия герой, тъй като в новото си превъплъщение той е смел и неотстъпчив, а освен това вярата му е дълбоко пазена, тоест защитена.

„Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!”

Ясно е, че никаква броня не може да опази вярата. Тук по-скоро силата на вярата е олицетворена с бронята, през която никой и нищо не може да мине, за да отнеме и частичка от тъй силната вяра. Не случайно е повторено твърдението „няма открити”, за да се наблегне на увереността на лирическия говорител, че все още няма такъв бронебоен патрон, който да мине през въпросната броня. Бронебойни патрони естествено съществуват, но тук, за изящество на изказа, те са използвани метафорично. Цялостният завършек на „Вяра” придава оптимистично настроение, приповтаря мотива за непоклатимата вяра и въздейства изключително силно на читателя.

Никола Вапцаров с творбата си „Вяра” разкрива един нов поглед към жестокия Свят – свят на тирания, на въжето за бесене, на болка. Но има и друг изглед – този на необятния свят, чакащ да бъде изследван, или пък този на синьото небе и „бронираната” здраво в гърдите вяра. Показано е доброто и лошото, но завършекът е положителен, което показва и основната позиция на лирическия герой. Тук е и моментът за нас сами да изберем по кой път да тръгнем и да разберем сами за себе си силата на нашата вяра, а също и устойчивостта й в трудна минута. Това прави творчеството на Вапцаров полезно дори и за съвременния човек, тъй като му представя лошата и добрата страна, а изборът остава актуален и днес, със своите творби и вероятно ще буди интереса и на идните поколения.

Това са мои разсъждения, които не са съобразени с виждания на литературни критици!