Последно време често чувам и чета негативни коментари за  хора, които гледат Vip Brother. Гледащите бяхме наричани „прости”, „хора без работа” и какво ли още не. Бяха ми давани съвети, че е по-добре да прочета някоя книга или да се занимая с нещо по-полезно.

Тогава аз започнах да си задавам множество въпроси:

„ Защо тези хора, вместо да недоволстват, да гледат и да обсъждат моите действия, не седнат да прочетат някоя книга?” Нали мога така да подходя? Значи да злословиш и да даваш акъл на някого е по-стойностно поведение, отколкото моето гледане на Vip Brother? Е, не мисля че е така.

„ Защо тези хора толкова много се ядосват от факта, че някой гледа Vip Brother?” Когато гледаш новините или някое друго предаване, този проблем го няма. Но тук изведнъж всички те нападат, сякаш си сторил най-големия грях на Света. Та това е едно предаване, какво толкова?

„ Защо, въпреки че не са наясно кои са участниците, негледащите постоянно имат мнение за разигралите се ситуации?” Тук малко ми прилича на заявлението, че „аз чалга не слушам”. Е, не слушаш, но знаеш коя е Преслава и Луна, нали? Как става тази работа? И въпреки че не ги слушаш, даже знаеш и някоя и друга тяхна песен? Но най-интересното е, че въпреки че „аз никога, ама никога не съм слушал тази, даже и името й не знам”, но в същото време знаете с какво е известна, каква била, с кой била и защо е толкова лоша. Как стават тези неща?

http://vipbrother.novatv.bg/gallery/

И защо аз съм решила да гледам това предаване? Много е просто. Както се казва, това е един социален експеримент. Разликата между Big и Vip е Big, както установих. Участниците в Биг Брадър бяха заети с елементарни, ежедневни битови скандали. Имаше изключително неприлични изказвания, грозни думи и жестове. Но имаше и много стойностни хора. Това исках да видя и аз – да видя как хора, от различни класи и с различни възгледи ще живеят заедно. Установих няколко неща – все още в българското общество няма толерантност към различния, все още сме си диваците от Балканите, а освен всичко друго и без да сме смятани за Vip, ние си мислим, че сме такива. Беше ми интересно и то до самия финал.

Сега пък гледам Vip Brother – още по-интересно! Сложили са ми в една къща хора, които познавам само от телевизионния екран, от интернет и от списанията. Какъв по-подходящ начин да разбера какво значи да си Vip? И аз го разбрах от поведението на хората вътре. Защото разликата между двете своеобразни общества бе огромна – от тук до небето, та чак до Космоса. Не знам на какво се дължи толерантността, спокойствието и постоянната взаимопомощ между Виповете, но тя определено присъстваше. Дали защото повечето от тях са видели „Свят” и знаят как трябва да се държи един човек в обществото? Или просто от страх да не изгубят предишната си слава? Не знам какъв е отговорът на тези въпроси, но за пръв път се замислих, че тези хора, попаднали в тази къща (с някои изключения, дa) не са получили всичко това наготово. Може би и затова са се научили да се държат така, че обикновеният човек да успее да научи нещо от тях.

И не, аз не знам дали Вие гледате тази „глупост”, но аз я гледам и ми харесва. Защото дори и от това предаване можеш да научиш нещо, стига само да поискаш.

Pixabay.com

Съединените американски щати дълго време бяха мечта за почти всеки човек. Но сега нещата се променят драстично. Желанието сякаш намалява, а животът там вече не изглежда толкова розов. Нека започнем с броя на българите в страната. Той не е ясен, но е около 250 000. Вероятно и повече. Тези хора са заминали едно време, сега все по-рядко българите имат тази възможност, а и копнежът не е толкова голям.

Сега вече има друга желана дестинация и тя е Западна Европа. Хем близко, хем парите са добри. Какво му трябва още на българина? Но нещата стават прекалено хубави и САЩ определено усеща стремежа на все повече хора към Западна Европа. Не, със сигурност Америка не се е загрижила за българите. Въпросът е по-глобален. Съединените щати усещат слабата си икономика, резултат от водена дълго време неправилна политика. А и как иначе? Не е лесно да се натрупа дълг от трилион долара, каквото и да е това число. И този дълг расте. Парите се печатат, но ще дойде момент, в който доларът, независимо дали на него ще пише 1 или 100 – той ще има стойност, каквато има и носната Ви кърпичка. Неизбежно е.

Не се споменават и страданията на хората. Не се споменава колко хиляди, дори милиони са останали без къщите си, заради банките. Лихвите се увеличават, а за хората става непосилно да изплащат задълженията си. Америка не е това, което беше и тя го знае много добре. Очевидно е и, че тя става главен конкурент със Западна Европа. И какъв е най-добрият начин да излезе победител? Точно така. Да напълни Европа с нискоквалифицирани, диви, агресивни жители. Това са „бежанците”.

 След като проявява привидна солидарност, защо, след като има население от над 300 милиона души, Щатите приемат едва 10 000 бежанци? Цяла Европа е с двойно по-голямо население, което, според простата логика би довело до извода, че Европа е способна да прибере едва 20 000 бежанци. Но защо те надхвърлят вече 1 милион? И как този милион би се отразил на Стария континент? Пагубно. Защото прииждащите не спират да идват. И ще продължат, защото целта им не е да избягат от войната, а да намерят по-добър начин на живот. Но по лесния начин. Дори и военните конфликти да приключат, те ще продължат.

Pixabay.com

Европа е попаднала в капан, от който ще е трудно да излезе. В интернет е пълно с примамливи, лъжливи статии, в които се говори как Германия дава на бежанците къщи и много пари. Елементарен начин за подлъгване на хора с ниско образование. Всеки трезворазсъждаващ човек знае, че нищо не пада от небето. Всяко нещо трябва да се спечели с труд. Но милите бежанци не се досещат за тази уловка и идват. И получават доста облаги, с които не могат да се похвалят нашите пенсионери, например. За разлика от нелегалните мигранти, обаче, нашите възрастни са работили цял живот, за да получават това, което един бежанец смята, че трябва да получава в петорен размер, и то безвъзмездно.

Животът в Европа става непоносим. Всички държави са притиснати от „солидарни” и “добронамерени” политици, които смятат, че са герои, като пълнят континента ни с нови жители. Не, сред тях лекари и инженери рядко ще срещнете. Те няма да Ви работят. А демографската криза, която е налегнала Европа ще е най-малкият проблем, защото вече ще се деформира в съвсем друга криза. Но това може да се случи само ако продължаваме да приемаме тези хора. Това трябва да спре. Всяка държава се е създавала чрез многобройни битки, труд, смелост и саможертва.

Нима трябва да подарим държавите си на хора, неспособни да защитават своята държава? Право на убежище нека имат жени, деца и възрастни, но какво правят млади и здрави мъже, на по 20 години най-напред в редиците на бежанците?

Дано Европа и големите сили осъзнаят това, което САЩ иска да направи с континента ни и спрат това безумно преселение. Всеки има своето място в този свят, всеки е израснал в определена среда и е неестествено той да бъде „сложен” в съвсем друга културна и религиозна общност. Защото тогава понятието "държава" губи своя смисъл. 

Pixabay.com

Последно време само това се чува – бежанците това, бежанците онова. А кои са бежанците? Няма да се правя на юрист, затова ще обясня с просто думи – тези хора НЕ живеят в страната си, защото имат страх от това, че могат да бъдат преследвани и дори убивани заради своята раса, вероизповедание и т.н. Важно е да отбележим, че този страх трябва да е ОСНОВАТЕЛЕН.

Това е чистата теория. Но понятието за бежанец доста се измени около последните събития. Създаде се изкуствена организация, наречена „Ислямска държава”, след което се създаде и изкуствена война. Е, резултатът са изкуствените бежанци.

Искам да уточня, че проявявам жалост към хората, които бягат от държавите си, за да спасят живота си, а не с някаква користна цел. Днешната ситуация е проста – хора от всички краища на Африка и Азия бягат от „опасните” си родни места, за да се защитят, за да спасят живота си и този на семействата си. Първоначално беше така. Множество сирийци избягаха от ада, в който се намира страната им, за да се спасят. Но след това това се превърна в мода. Тази мода се разпространи и сега, според нашето правило за „бежанец”, война има и в Пакистан, и в Афганистан, Иран, Ирак и къде ли не.

И нека разкажа как бих постъпил аз, ако бях бежанец. И по-точно как би трябвало да постъпи един нормален, разумен човек. Ако аз и семейството ми е застрашено от случващото се в страната ми, веднага бих тръгнал да търся убежище в Европа. Къде ще ида? Няма значение, искам просто да се махна от обстановката, в която съм бил до момента. Искам място, в което няма война, място, в което ще може спокойно да седя и да съм в безопасност. Та нали затова ни е гарантирано правото на убежище?

Но как мисли сегашният бежанец? Искам да живея един хубав живот, но проблемът ми е, че искам да стигна до този живот бързо и лесно. Затова не ми трябва убежище нито в Македония, нито в Сърбия, нито в България. Даже и Унгария не ме устройва. Аз искам Германия, а защо не и Швеция? Няма значение, едно от тези двете ще е.

И дали именно основателният страх е причината, поради която тези хора напират за живот в Западна Европа? Най-голямо учудване за мен бе желанието на бежанците да продължат от Франция към Великобритания?! И ако това не е наглост! Друго мое възмущение предизвика един клип в интернет, при който „бежанците” проявяват характер и не приемат дадената им храна и вода от униформените. Тези „бежанци” демонстративно изхвърляха бутилките. И това са хора, които бягат от войната? Дали те се страхуват за живота си, дали са толкова безпомощни, че изхвърлят храната си? Е, отговорът май е ясен.

Естествено, има хора, които наистина са водени само и единствено от целта да се спасят. Такива хора могат да бъдат разбрани и подкрепени. Всеки има право на убежище, стига наистина да са на лице необходимите предпоставки. Но другите на какво основание имат претенции? Повечето желаят по-добър живот, в което няма нищо укорително. Но не това е начинът, по който може да го постигнат. Има определен ред, който човек трябва да мине, за да получи това, за което мечтае. Има правила, има документи и изисквания, които трябва да се спазват. А сега нещастието на хиляди сирийски бежанци бе използвано за лична облага на други.

И на въпроса дали трябва да изпитваме жалост към бежанците, отговорът сякаш сам изплува в съзнанието ни, без да е нужно да влагаме особена мисъл. Бежанците сами направиха така, че да не изпитваме съжаление към тях. Те промениха смисъла на думата „бежанец”, а с това причиниха много страдания на наистина нуждаещите се!

Pixabay.com

   Уилиам Шекспир, и неговото произведение „Хамлет” се явява като едно от най-добрите произведения, правено по времето на Ренесанса. Уилиам Шекспир си служи не с друго, а именно с житейски опит, което му помага да сътвори много, и най-различни по тип произведения. Трагедията „Хамлет” се доближава до идеята за „трагедия на отмъщението”, с което буди интереса на тогавашните читатели и по-точно зрители, тъй като „Хамлет” е бил предназначен основно за зрителя, защото символ на  Английската Ренесансовата литература е бил именно театърът.

  Със своя уникален по рода си сюжет, „Хамлет” е  една от най-популярните трагедии, както по Света, така и на Уилиам Шекспир, като цяло. Сюжетът не е обикновен, на първо място се поставя реакцията на датски принц, при научаването за смъртта на баща му и неговите монолози помагат на читателя да съпреживяват заедно чувствата на героя. Въпреки, че трагедията е писана в епохата на Ренесанса, Шекспир се докосва и до едни по-нови идеи и нов начин на мислене, благодарение на героя си, който е изправен пред обстоятелствата на една отминаваща епоха.

  Хамлет е герой, който изключително трудно може точно да бъде описан. Всеки човек остава с различно мнение за него. Може би това се дължи на факта, че той е разпокъсан между ценностите на неговите предци и ценностите на по-новото време. От гледна точка на божествените критерии неговата отмъстителност, свързана с родния му баща е напълно оправдана, дори отмъстителността е задължителна, в името на рода. Но Хамлет не действа интуитивно, а напротив. Той, въпреки, че е недоверчив, и дори циничен, притежава интелект, който го кара да изпъкне пред останалите герои. Героят следва някакъв план, чрез който да погуби убиеца на баща си. Той намира баланс между отмъстителност и хитрост, чрез което не излиза виновен, тъй като се стреми към себеопазване. Уилиам Шекспир показва сблъсъка между ужасната действителност и хаоса, който цари в замъка и ренесансовите идеали. Рязката промяна в живота на Хамлет го подтиква към отмъщение. Женитбата на майка му за собствения му чичо го кара да се чувства предаден, както от родната си майка, така и от чичо му, който му отнема и престола. За новия ренесансов човек на първо място стоят доказателствата, а присъща черта на Хамлет е и неговата недоверчивост, което го подтиква още повече към достигане на истината.
  „Тази вечер

Ще има представление за краля;

В една от сцените си то напомня

За обстоятелствата, при които –

Разказах ти – е бил убит баща ми.

Докато трае тя, бъди добър

И наблюдавай чичо ми със своя

най-остър поглед! Ако той изслуша

едно местенце в нея, без вина

да цъфне на лицето му, ще значи,

че оня дух е бил от ада пратен

и че фантазията ми е черна

като ковачницата на Вулкан.  

Хамлет не постъпва по познатия тогава начин, а напротив – той осмисля това, което е намерен да върши и го преценява от човешка гледна точка, а не се води по божествените критерии. Героят не гледа повърхностно на събитията и не се занимава със стари, вечни истини, както са правели хората, все още имащи вече отминаващите стари ценности. Той задълбочено гледа на случващото се и го анализира, тъй като неговият враг, Клавдий, не му отстъпва по интелект и прозорливост. Именно разсъжденията, търпимостта и стремежът към себепознаването са основните схващания за светогледа на новите времена. Също така, героят се стреми към правдата и към истината, въпреки, че е заобиколен от подлост и коварност. Хамлет не е както повечето герои, а именно идеален, той е обикновен човек, със своите недостатъци, който успява да отмъсти, дори и в името на живота си.

  Трагедията на Шекспир, „Хамлет” и до ден днешен буди интереса към читателите. Фактът, че героят не е идеализиран го прави по-близък към обикновения човек. Въпреки че творбата е писана през 17 век, тя включва теми, свързани с по-късните епохи. С това трагедията се увековечава и остава уникална със своите герои, с техните действия, разбирания, ценности и избори.

Pixabay.com

Днес моят 75-годишен дядо, който вече от 15 години е сляп ми каза: Баба ти е най-прекрасната жена на земята, нали?

Аз се замислих за секунда и му казах: Да, точно така е. Сигурно ти е много трудно да не можеш да я виждаш?

Тогава дядо ми каза: Миличка, аз я виждам всеки ден. Даже, ако съм честен, сега я виждам много по-отчетливо, отколкото когато бяхме млади.

***

Днес дъщеря ми се омъжва. Преди 10 години извадих едно 14-годишно момче от горящ фургон. Лекарите бяха единодушни – той ще остане завинаги в инвалидна количка. Моята дъщеря няколко пъти дойде с мен до болницата, за да го види. После започна сама да ходи, без мен. И днес пред очите си виждам, как въпреки всички лекарски прогнози, широко усмихнат, този вече 24-годишен младеж слага пръстена на дъщеря ми, здраво стоящ на двата си крака.

***

Днес, докато отивах към цветарския си магазин в 7 сутринта, видях войник в униформа. Той отиваше към летището, където трябваше да отлети за Афганистан за цяла година. Тогава той ми каза: Всеки петък по принцип нося на жена си красив букет цветя и не искам да прекъсвам тази ми традиция, заради някакво пътуване. След това ми поръча 52 букета и ме помоли да ги оставям всеки петък в офиса на жена му, докато не се върне. Направих му отстъпка на 50%. Защо? Защото тази любов направи деня ми по-щастлив.

***

Днес разказах на 18-годишния ми внук че никога не отидох на училищния бал, защото просто никой не ме бе поканил. И познайте какво се случи вечерта?  На вратата се позвъни, а там внукът ми – облечен в костюм, той ме покани на училищния му бал. Аз бях неговата дама.

***

Когато тя се събуди след 18-месечната кома, тя ме целуна и ми каза: „Благодаря, че остана с мен, че ми разказа всички тези прекрасни истории и че винаги си вярвал в мен... И да, ще се омъжа за теб.”

***

Днес правих операция на едно малко момиченце. Трябваше й I група кръв. Ние нямахме, но за щастие нейният брат-близнак беше точно с тази група кръв. Обясних му, че това е нещо на живот и смърт. Той помисли малко, а после се сбогува с родителите си и си даде ръката. Не разбрах защо го направи, докато той не ме попита кога ще умре. Той мислел, че жертва живота си заради сестра си. За щастие, сега и с двамата всичко е наред.

***

Моят татко е най-добрият. Той обожава майка ми (защото винаги я прави щастлива), винаги идва на всеки футболен мач, в който участвам от 5-годишна (а сега съм на 17), той ни предоставя всички материални блага, от които се нуждаем. Тази сутрин, докато търсех в кутията за инструменти клещите, намерих на дъното мръсна хартийка. Това се оказа страница от стария бащин дневник с дата, точно месец преди да се родя. Там бе написано „Аз съм на 19 години, алкохолик, който изгониха от университета, неуспешен самоубиец, жертва на насилник. А другия месец към всичко това ще бъде добавено и „млад татко”. Но кълна се, ще направя всичко, за да е наред моето бебенце. Ще стана за нея такъв баща, какъвто аз никога не съм имал.

И не знам как, но му се получи.

***

Днес преглеждах възрастен пациент с Алцхаймер. Той едва помнеше собственото си име и често забравяше къде и какво е говорил няколко минути назад. Но по някакво чудо всеки път, когато идваше съпругата му, за да го види, той си спомняше коя е тя и я посрещаше с думите „Здравей, моя прекрасна Кейт”.

***

Прибирам се вкъщи и ми мирише на нещо вкусничко. Изведнъж съпругът ми започна да тича из кухнята и да крещи: „Не влизай! Не е готово!”

Женени сме от 20 години.

***

Днес, докато ходех към къщи с моя стар дядо, той внезапно се обърна и каза: „Забравих да купя цветя на баба ти. Сега ще влезем в магазина на ъгъла и ще й купя букет. А аз го попитах: „Днес да не е някакъв специален ден?”

Аа, не... ден като ден. Всеки ден е специален. А баба ти обича цветята. Те я правят щастлива.

***

Днес препрочетох предсмъртната бележка, която написах през 1996 година 2 минути преди моето любимо момиче да позвъни на вратата и да ми каже: “Бременна съм.” Внезапно усетих, че отново искам да живея. А днес – тя е моята любима жена. А дъщеря ми вече е на 15 години и тя има 2 по-малки брата. От време на време препрочитам тази бележка, за да припомня на себе си колко съм благодарен за това, че ми се появи втори шанс да живея и обичам.

***

Моят 11-годишен син знае езикът на глухонемите, защото приятелят му Джош, с когото растяха заедно, е глух. Толкова ми е приятно да виждам как приятелството им разцъфва с всяка година!

***

Днес баща ми умря. Беше на 92 години. Намерих го седящ на фотьойла в стаята му. На коленете му имаше 3 снимки – всичките на майка ми, която почина преди 10 години. Тя бе неговата голяма любов и най-вероятно той е почувствал, че смъртта се приближава и е поискал още веднъж да я види.

***

Днес седях на терасата в хотела ни и видях как по плажа ходи влюбена двойка. Така се държаха, така се движеха, че се виждаше, че са лудо влюбени. Когато, обаче, дойдоха малко по-близо до мен, аз с учудване установих, че това са моите родители. Кой може да предположи, че преди 8 години щяха да се развеждат...

***

Днес, след като вече 2 години с моята бивша съпруга живеехме отделно, най-накрая решихме да седнем и да поговорим. Говорехме, смяхме се часове наред. И преди да си ида, съпругата ми ми даде голям плик. В него имаше 20 любовни послания, които тя е писала през тези 2 години. Пликът имаше и име „Писмата, които не изпратих заради моя инат.”

***

Днес, когато моят 91-годишен дядо (лекар, успешен бизнесмен, носител на множество ордени) лежеше на болничното легло, аз го попитах кое е неговото най-голямо постижение. Тогава той се обърна към баба ми, хвана я за ръката и каза: „Това, че остарях с нея”.

***

Днес, на 50-годишнината ни от сватбата, тя ми се усмихна и ми каза: „Жалко, че не те срещнах по-рано”.

А вие виждали ли сте такава любов?

  Силата и правото са понятия, които са както свързани помежду си, така и взаимно отблъскващи се. Правото е система от правила и норми, които забраняват или разрешават определен начин на поведение. При нарушение следва принудително наказание. Силата, от своя страна се свързва както с физическа стабилност, така и с психическа издръжливост в определени ситуации. Както правото, така и силата са в състояние да наложат волята си върху другите, но не и да променят начина им на мислене, целите и ценностите им.

Pixabay.com

   Блез Паскал казва: „Неспособни да дадат сила на правото, хората са дали право на силата”. Правото, според мен, винаги е на страната на по-силните, въпреки, че е възникнало, за да нямат привилегии по-силните, а всички да са равнопоставени, ако не в ежедневието, то поне в правото.

  Както в миналото, така и сега, поради безредицата, която цари около нас, човекът отказва да спазва законите, тъй като вижда наоколо предимно нарушители, които са безнаказани. Той избира да действа така, както на него му е удобно и не се замисля, че по този начин уврежда другите. В такъв момент правото няма никаква сила да се справи с хаоса. Друга причина правото да не успява да се справи с безредието е фактът, че то винаги, както казах, е на страната на по-силния. В миналото силният човек е бил този, който е имал по-голяма физическа сила, докато сега силният е този с повече власт и пари. Корупцията е ярък пример за липсата на равенство и за разграничаване на хората по имуществени и финансови критерии. Често в обществото се говори за корумпирани съдии, което още повече обнадеждава богатите и известните, че дори и да нарушат законите, за тях може да има спасение. С какво известни спортисти, например, са по-добри от обикновен работник? Защо спортистът, въпреки, че убива човек остава ненаказан, а обикновеният получава дълга присъда? Законите са създадени за всички, без значение от каква народност са хората, или колко пари имат. Всички на първо място са хора, което ги прави равни, но робството, тиранията и неограничената власт на държавника, например, са изградили мнение, че едни са нещо повече от другите.

 „Лош закон, но закон” – тази мисъл иска да втълпи на човек, че е по-добре да има лоши закони, отколкото държавата да е изправена през беззаконието. Законите се подобряват, стават все по-обективни и близки до естествените права на човек. Правото има възможността и силата да накаже всеки нарушил законите. Неговата сила е много по-голяма от тази на който и да е човек, но проблемът е в това, че правото не се възползва от тази си сила и не винаги си върши работата. Но въпреки това, не бива да не забелязваме многото наказани, които излежават присъдата си, именно благодарение на правото, и неговата сила да разнищи даден случай. Какво щеше да стане, ако ги нямаше законите? Всеки човек щеше да има пълната свобода да прави каквото си поиска, без дори да чувства вина за това. За всички е ясно, че когато човек има нещо в големи количества, той се стреми да има още повече. Тук идва и правото, което поставя някакви граници в желанията на човек. Именно законите допринасят за баланса в държавата и обществото й.

  Право на силата или сила на правото? Това е въпрос, на който всеки човек може да даде различен отговор. За някой, силата на правото е неограничена и неизмерима, но според мен хората са дали право на силата, след като се оказват неспособни да дадат сила на правото.

 Завистта е чувство, което изразява вътрешна злоба, породена от щастието на другите. Стремежът, който хората притежават и жаждата им за повече пари и материални блага в началото, от обикновено съревнование, се превръща в завист, а след това и в един вид отмъщение, при което има жертва – а жертвата няма вина.

Pixabay.com

  Завистта поражда омраза, отмъщение и дори смърт. Именно затова тя е качество, което отблъсква хората. Но често се среща и израза „благородна завист”, която няма нищо общо с истинската завист. Тя изразява до известна степен радост за нечий успех и благополучие, към което и завистникът се стреми. Има и обикновена завист, която не вреди на никого. Тя е вътрешна и по никакъв начин не вреди физически или психически на някого. 

  Завистта, естествено, се среща предимно във вид на омраза, пораждаща отмъщение. Наоколо е препълнено със завистливи хора. Дори и зад най-добрия човек се крие завистник – независимо какъв. „Защо едните имат повече от другите?” е често задаван въпрос. Но отговорът може да е различен. Има такива, които с труд получават това, за което са мечтали. Именно затова и равенство в професионален план няма. Не е справедливо хора, които цял живот са се трудели, учели и стремели към успеха накрая да получат това, което получава и този, който само завижда и мързелува. Тук се намесва и справедливостта. За едни тя се дава от Господ, а други смятат, че сами трябва да се разплатят със зложелателите. Човек не се ражда злобен, животът го прави такъв. Хората също. Нищетата те кара да завиждаш, да желаеш да живееш охолно. Прекомерното богатство – също. Никога нищо не е достатъчно – винаги се иска повече и повече. Ако някой каже, че никога не е завиждал – то той лъже. Завистта се заражда още в малките деца. Започва се с желание за играчка, някоя нова, която детето няма. След това, след време се завижда за нечии качества, характер, външен вид. Всичко води до най-ужасната завист – тя предимно е свързана с пари. 

Завистливият човек е и подъл. Докато привидно се радва на успеха на колегата си, например, той подсъзнателно завижда и се чуди как да помрачи щастието на ближния. Мисълта, че някой има нещо повече от него го кара да се чувства зле. Всъщност, едва ли някой се е замислял колко всъщност ужасно нещо е завистта. Завистта е породена от нещо добро, именно това я прави странна. Докато едни се радват на щастието и успеха си, други кроят планове как да развалят всичко. Естествено, не всички са чак до такава степен злобни. Има и хора, които просто завиждат, но нищо не кроят, не се проявяват като коварни. Трупат тази си завист в тях и мълчаливо мечтаят да имат щастието на околните. До известна степен може да се каже, че завистта стимулира човек. Именно тя стимулира мълчаливия човек, който, вместо да злорадства, просто се стреми сам да постигне дадена цел. 

Именно заради завистта, няма напълно щастливи хора. Добронамерените хора са щастливите хора, хора, които се радват на най-малкото нещо. А на добрите хора винаги се завижда. Добър човек е и Едмон Дантес – напълно обикновен, имащ жена, която обича и баща, работа, която му харесва. На пръв поглед всичко е наред. Той няма пари, но има неща, много по-скъпи от парите. Той е щастлив. Всичко това рухва заради завистници. Злият човек никога не би могъл да бъде щастлив. Живота му се превръща в едно състезание, при което той иска да излиза победител, но ако загуби – идва и напълно незаслужено отмъщение, каквото получават Мондего, Кадрус, Данглар и Вилфор, с разликата, че те напълно заслужават това, което им се случва. В крайна сметка трябва да знаем, а и Дюма ни показва, че завистта може да доведе до фатален край.

  Завистта е чувство, което се е срещало както в минали времена, така и сега. За жалост, колкото по-динамичен и забързан става Светът, толкова повече завист се поражда. Ние завиждаме, без дори да осъзнаваме. Лъжем себе си, че не завиждаме, а се радваме, но е ясно, че не е така. Завистливият поглед се познава отдалеч. Завистливите хора – също. От малки сме учени да не завиждаме и да се радваме на това, което имаме, но не се получава. Всеки иска повече, никой не е доволен от това, което има. Но дали не трябва да се замислим за промяна?