Два ангела

Pixabay.com

  Слънцето и тази сутрин се показа по-рано от обикновеното. Дали тук или в България – то бе едно. Но в нейната родина винаги грееше по-силно, светеше по-ярко и бе по-красиво. Точно в същия този ден Гергана, също както и слънцето, стана по-рано от обичайното. Не й се ходеше в университета, затова реши, че днес ще си почива. Така правеха повечето студенти – отделяха ли се от родителите, смятаха, че са недосегаеми. Сега го нямаше родителския контрол, „децата” можеха да правят каквото си поискат и ... ех, живот! Но Гергана не беше от тези безхаберни студенти, които искаха единствено да се забавляват. Тя оценяваше надеждите и парите, вложени от родителите й за нейното бъдеще. Просто днес бе изключение. Първо и последно.

  Обу си черните дънките, облече потника, взе суетшърта в ръка и сложи слънчевите очила. Тръгна без да има цел, докато не се озова в огромен парк. Въпреки че беше девет сутринта, паркът бе пълен с младежи, пиещи бира. Момичето не бе от най-социалните и въпреки безкрайните й опити да се научи да комуникира спокойно с хората около нея, тя не успяваше. Винаги премисляше всяка своя дума преди да я изрече, а когато нямаше време да обмисли бъдещите си слова, тя се объркваше от притеснение. След това с часове мислеше какво точно е трябвало да каже, но винаги бе късно. Всъщност никой не забелязваше нейните грешки. Просто тя бе перфекционистка. Загледана в младежите, тя изведнъж кихна. 

Момчетата и момичетата я изгледаха странно, изсмяха се и се преместиха, без да кажат и дума. Това нарани момичето, защото то много добре знаеше причината, не й се случваше за пръв път.

  Тя седна на зелената, все още мокра от росата трева и се върна много, много години назад. Тогава тя все още живееше при баба си, на село. Дори не беше ходила на детска градина, нямаше нужда. Улицата й бе градината, съседчетата – другарчета, а бабите – възпитателки. Така живееха повечето деца, Гергана бе една от многото. На никой не му правеше впечатление, че тя е различна, даже напротив – смятаха я за по-интересна. Тъй като бе единствена внучка на баба си, тя естествено получаваше всичко – и лакомства, и играчки, и внимание. Имаше и двама по-големи братя, но Гергана не разбираше защо на тях не им обръщат толкова внимание – нито бабите, нито родителите й. Може би защото са момчета?
Не разбираше, но не се и интересуваше. В детското съзнание върлуваха мисли за игри, приключения и щуротии. Детството й бе прекрасно, братята й бяха нейните закрилници, които често я носеха и на ръце. Буквално и преносно. Тя бе тяхната принцеса. Тяхното Слънце. Братята винаги търпяха, дори поемаха вината на сестричката си, жалеха я много.

  И това продължи докато не започна първи клас, в големия град. Още от първия ден Гергана бе на прицел, всички гледаха само и единствено нея, но не... те не я гледаха заради бялата ризка, черната поличка и дългата, руса, почти бяла плитка. Тя виждаше в погледа им уплаха, учудване. Виждаше страхът на родителите, които придърпваха децата си към тях. В крайна сметка, на първия учебен ден Гергана седеше сама – никой не желаеше да се сприятели с нея. Плачейки през целия път до вкъщи, тя попита майка си защо никой не пожела да седне до нея, защо бе сама. Как можеше една майка да каже на детето си болезнената истина? Гергана разбираше това чак сега, години по-късно. Отговори й, че е различна. Просто не е като другите. Но това не помогна на момичето в живота. Печелеше приятелите си с голям труд, често и ги губеше. Не успяваше да намери своя истински приятел. Приятелите й бяха такива, само когато имаха полза. Никога не я вземаха, когато излизаха. Никога не се сетиха за рождения й ден. Никога не я питаха как се чувства. Никога.

  В съзнанието на Гергана се породи един нейн вълшебен свят. Свят, в който всички бяха еднакви, свят, в който всеки имаше равни права. За щастие, родителите й имаха достатъчно възможности, за да си позволят пътувания по Света, Гергана бе видяла и разкош, и нищета. Това й помогна да пренебрегне своите проблеми и да осъзнае, че не тя е най-зле. Тя има родители, тя има покрив над главата си, дори има и компютър. Какво пък толкова й беше? Да, беше различна, не беше като останалите. Не бе видяла нито един човек, който приличаше на нея тук, в България. Но видя много други такива, в различни страни. И все пак не всичко бе толкова лошо – на някои места много й се радваха, галеха я нежно по лицето, играеха с красивите й коси. В главата на малкото момиче постоянно се раждаха въпроси, които никога не успяваха да намерят отговор. Вече й бе омръзнало да чува от родителите си, че е различна. Този отговор не я удовлетворяваше, а напротив – в малката й главичка се зароди разбирането, че да си различен не е хубаво. И сама виждаше, че е различна. Братята й, родителите й – те бяха други. Външно не бяха като нея. Защо? Да не би да не е тяхното дете? Да не би да е попаднала тук случайно?

  Гергана се бе отнесла. Отново се бе върнала много назад във времето. Отново в съзнанието й възникваха същите въпроси, но отговори вече имаше. Сега бе достатъчно голяма, за да знае, че тя наистина е друга, но и разбираше, че всичко това й се случва, за да получи тя ценен, житейски урок. Не всичко бе случайно.
Това, че бе отхвърлена още в училище я направи голям мечтател. Мечтаеше непрестанно за свой остров, на чиито земи щяха да стъпват само ангели, без предразсъдъци, на който остров всички щяха да си помагат взаимно, да цари пълно разбирателство. Там нямаше да има странни погледи, глупави подмятания, страх, учудване. Там щяха да са нейните роднини. Май само те. Гергана бе сигурна, че докато човек не се сблъска лице в лице с различното, той никога не би могъл да го приеме. Ако нея я нямаше, родителите й също щяха да са от другите, лошите. Също щяха да гледат уплашено, странно, щяха да се карат на децата си, ако играят с „различната”.

  Не бяха ли най-важните мислите на човек? Чисти ли са те, какво значение има другото? Единствените приятели, които можеха да я разберат бяха тези, които бяха като нея – различни. Там тя се запозна и с него – на двата края на света, той в Африка, тя в Европа. Но пък бяха еднакви. Напълно. Да, тя бе образована, той бе неук. Тя бе богата, той живееше с голямото си семейство в 1 стая. Но за щастието й, родителите й направиха всичко. Дадоха възможност и на някой, който никога не би имал такава. Дариха щастие на напълно непознат, той пък от своя страна дари щастие на дъщеря им. А това бе най-важното. Ето я и нейната справедливост, наречена „равен шанс”. Равен шанс за борба, равен шанс за оцеляване. Тя бе мостът към равния шанс на това момче, но за съжаление шанс получи единствено той. Много други бяха убити, заради предразсъдъците, заради традициите. Коварни традиции, убиващи десетки хора като нея и него. Но те оцеляха. Тя оцеля, защото бе родена в Европа, а той – защото се появи тя.

  Изведнъж загърмя. Гергана се отърси от мислите си и се изплаши. Заваля проливен, ситен дъжд, обичайно за това време и това място. Тя побърза да се скрие под едно дърво. Телефонът й звънна. Беше той.

- Здравей – каза тя.

- Здравей! Къде си? – попита изплашен той.

- В парка, който се намира близо до нас. Ти прибра ли се от работа?

- Да, сега се прибирам и виждам, че те няма. А и не си взела учебниците, предположих, че не си отишла и в университета. Случило ли се е нещо?

- Не, всичко е наред. Просто имах нужда да се поразходя. Как беше нощната смяна?

- Бързо мина. Даже успях да поспя. Веднага идвам да те взема. Чакай ме където си, ще те видя.

И затвори.

Беше дошъл тук, в тази студена страна, заедно с нея, само за да са заедно. Той нямаше нито знанията, нито възможностите да учи, защото просто бе от „другите”, за които това не бе приоритет. Но на него това не му тежеше, харесваше му тежката работа, смяташе че я върши чудесно, беше свикнал с нея.

Да, беше му странно да живее в такова цивилизовано място. Беше му странно да общува с тях, но все пак английският му бе горе-долу добър, в последствие стана още по-добър, тъй като само това бе начинът да общува с Нея. Необичайно му бе да ходи в големите сгради, в които имаше всичко – и дрехи, и храна. Храната... тя бе нещото, което наистина го изненада. Все пак за човек, който се е хранел с ограничени видове става изключително интересно да вкуси неща като шоколад, сладолед, чипс. Той получи тази възможност, но за съжаление неговите братя и сестри никога нямаше да я получат. Той никога нямаше да ги види, защото те се бяха отрекли от него. Традициите стояха на първо място, а той се подигра с тях, като избяга. Сега, като погледне ситуацията отстрани, той разбираше защо Гергана толкова настояваше той да избяга, защо му говореше всички тези неприятни неща за семейството му. Сега наистина си бе „отворил очите”. Разбираше разликата между Африка и Запада, но все още не осъзнаваше защо в неговия континент, в неговата гореща страна, хората нямаха чиста вода за пиене, а тук, тя течеше от фонтани, съвсем чиста, само за удоволствие на човеците. Те дори не я пиеха. Такива и много други мисли минаваха в главата на това момче. Питаше се защо докато милиони хора умират от глад, други харчат парите си, за да купят петдесетият си чифт обувки, или двадесетото костюмче за кучето си?! Африканците бяха по-нисши от животните в Европа. Те нямаха достъп нито до вода, нито до храна, нито до елементарно образование. И въпреки многото каузи, които правеха  ''холивудските звезди '', той никога не бе пил чиста вода, никога не бе имал нормални дрехи. Никога не е имал книга. Имал е само работа - от сутрин до вечер. Имал е 40-градусови жеги, постоянно. За него това бе равно на смърт, но той се отърва. Изглежда е имал още какво да даде на света.

  Гергана седна на земята, вече бе подгизнала. Но дъждът й харесваше. Предпочиташе го пред слънцето. Той съживяваше цялата природа, изчистваше всичко наоколо, скриваше и без това рядко появяващото се слънце. Но и по-добре. Тя чакаше Него, нямаше търпение да го види. Радваше се на прогреса, който той имаше. Вече не гледаше учудено хората, стана по-уверен, защото и хората не го гледаха странно. Той бе един от всички тях. Писнало му бе да се откроява, харесваше му да се слива с тълпата. Гергана също свикна с обстановката. Тук не бе България, тук беше по-добре, хората бяха прекалено вглъбени в делата си, че да обръщат внимание на едно обикновено момиче. Е, да, неизбежни бяха и случките като тази в парка. Може би ако бе сложила очилата си, те нямаше да забележат. Може би.

  Затвори очи за малко и когато ги отвори, той бе пред нея. Подаваше ръката си, за да й помогне да се изправи. Погледнаха се. Нищо друго не им бе нужно. Времето бе спряло.

  И така, хванати за ръка, двамата албиноси ходеха под майския, топъл дъжд, поливащ норвежките земи...